Не беше вече човек, беше нещо, създание, и то изпищя срещу Амбър, но тя вече отстъпваше назад, докато в паметта ѝ нахлуваха хиляди кошмари. Опита се да избяга, но се подхлъзна на останки от Имелда и в този миг създанието се озова върху ѝ.
Тя заби лявата си ръка под брадичката му и се опита да го задържи на разстояние. Зъбите от втората уста се движеха, вълнуваха се от нетърпение да се доберат до нея. По кожата ѝ се образуваха защитни люспи. Дъхът на създанието беше студен и вонящ, беше силно, по-силно от нея и независимо колко силно го буташе, то се приближаваше все повече и повече и с една финална атака залепи устата си в рамото ѝ.
Амбър изпищя, когато зъбите се впиха в кожата така, сякаш изобщо нямаше люспи. Отвъд болката, която беше изключителна в поразителната си яснота, усещаше как тези зъби проникват в плътта ѝ. Тя пусна ноктите на свободната си ръка и се опита да ги забие в ребрата на съществото, но не успя да пробие гумената кожа. Тя рухна на земята, а то се озова отгоре ѝ. По ръката, по гърба и по гърдите ѝ се стичаше кръв. Тя изпищя и започна да дращи, да замахва, да блъска, но то дори не забеляза. Просто пиеше.
Тя събра колене, подпря стъпала в тялото му и се опита да изпъне крака. Създанието беше твърде силно. Държеше я твърде здраво.
— Моля те — извика Амбър, — спри!
Болката достигна нови висини, когато нещото взе да се намества. Тя извърна глава, като се оглеждаше отчаяно за нещо, което да използва, нещо, с което да го отбие. Обувката на Имелда беше точно там, но нямаше дори остър ток. По-натам, на не повече от десет крачки, беше масата.
Тя грабна обувката, като се опитваше с всички сили да не обръща внимание на болката, и се прицели внимателно. Метна я, но обувката направи висока и широка дъга и пропусна и двете стъкленици.
Тя забеляза другата обувка на Имелда. Последен шанс. Пресегна се с крак, успя да я избута към себе си, после мушна тока си зад нея и сгъна крак, влачейки я по земята към чакащата си ръка. Този път дори не си направи труда да се прицели. Просто я метна, а обувката не успя да уцели стъклениците, но се удари в масата, шишенцата паднаха на земята и се счупиха.
Последва мигновено облекчение, когато съществото вдигна глава и запищя от бяс, щом видя какво беше направила Амбър.
Тя веднага го избута от себе си, изправи се и отскочи, за да избегне отново да попадне в ръцете му.
Стиснала рамото си, тя се промуши през палетите и щайгите. Не гледаше назад. Не искаше и нямаше нужда. Чуваше го. То тичаше бързо, вдигаше шум, дращеше и пищеше. Тя си представи как протяга към нея дългите си ръце, тези алчни ръце, как я придърпва към отвратителната си фуниеста уста. Нямаше да я пусне повече, беше наясно с това. Следващия път, когато забиеше уста в нея, щеше да последва краят.
Тя отскочи настрани и присви очи от болка, докато се провираше през тясната дупка между товарните контейнери, през която съществото нямаше да може да мине. То посегна към нея, почти я сграбчи, но тя продължи да се движи — рогата ѝ се удряха в метала и не ѝ позволяваха да обърне главата си.
Показа се от другата страна, препъна се и не искаше нищо друго, освен да се свие на топка, да плаче и да чака да си отиде болката, но продължи да бяга през открития терен, като се опитваше да намери прикритие, преди чудовището да я намери.
Налетя на задънен край, извъртя се, за да тръгне по друг маршрут и замръзна на място.
Нощта беше студена. Беше вледеняваща. Амбър внезапно почувства всяка частичка от въздуха по кожата си. Усещаше всеки кичур коса, с който си играеше вятърът. Чувстваше всяка рана и травма. Сега чувстваше всичко, в тази студена, нюйоркска нощ, когато създанието се приближаваше към нея.
Амбър тръгна назад. То помръдна напред.
Запали един двигател и тя хвърли поглед надясно — видя Майло на таблото на крана. Зад нея се чу тежко стържене, един товарен контейнер се вдигна във въздуха, а тя се завъртя и хукна към него. Скочи, хвана се за ръба със здравата си ръка и погледна надолу, за да види как нещото скача към нея. Върховете на пръстите му минаха по краката ѝ, но то не успя да се задържи. Падна на земята, стана, изпищя от ярост, докато тя се издърпваше нагоре, за да се качи на покрива на контейнера. Кранът я вдигаше още нагоре, а тя стисна рамото си, докато кръвта още течеше между пръстите ѝ. Колкото по-нагоре се издигаше, толкова по-силно брулеше по кожата ѝ морският бриз. Тя погледна надолу и видя Кърсти, която хвърли Майло в един стълб.