— Ти уби Хенри — смаяно промълви Имелда.
— Помощ! — крещеше Амбър.
— Изпадаш в паника — каза Имелда.
— Ти си чудовище! — пищеше Амбър.
— Това не е новост за мен.
Амбър хукна към вратата.
— Това вече го пробва, забрави ли?
Вълна на болка мина през Амбър, което я накара да се олюлее, без да успее да падне, обаче. Отблъсна се от вратата и побягна към прозореца.
— Какво, ще скачаш ли? — попита Имелда. — Нима? На тридесет и петия етаж сме.
Амбър грабна една възглавничка от дивана и я изправи пред себе си с изпънати ръце.
— Не съм съвсем сигурна какво имаш предвид с това — призна Имелда.
— Ти си чудовище — повтори Амбър с дрезгав глас.
— Да — потвърди Имелда. — И никак не ми е приятно да съм тази, която ще ти го съобщи, слънчице, но ти също си чудовище.
Амбър погледна към ръцете си. Видя колко бяха червени. Видя черните нокти, които пронизваха възглавничката.
— О, Господи — промълви, усещайки как езикът ѝ докосва зъби, някак по-дълги от преди миг. Главата ѝ се замая. Вдигна ръце и напипа рога. — О, Боже. Помогни ми. Моля те…
Имелда Чудовището се приближи бавно.
— Амбър, трябва да се успокоиш…
Амбър несръчно се дръпна назад, оставяйки пред себе си пътечка от хвърчащи перца. Започна да плаче.
— Стой далеч от мен.
— Помоли ме да ти помогна. Помагам ти.
— Стой надалеч — каза Амбър, а гласът ѝ се пречупи.
— Добре.
— Помогни ми.
— Вземи решение вече какво искаш — рече Имелда като едва се усмихваше.
— Моля те, само… защо имам рога?
— Защото си като мен — отвърна Имелда. — И като родителите си и като Грант, Кърсти и Алистър. Ти си демон, миличка.
Думата зацикли в съзнанието на Амбър като костица в гърлото, така че тя едва отбеляза Имелда, която вече се бе втурнала към нея, докато вече не беше твърде късно да направи каквото и да било.
— Извинявай за това — каза Имелда и нанесе удар, който прати Амбър в безсъзнание.
6
Амбър се отърсваше от дрямката, в която нямаше сънища, и се събуди, без да отваря очи. Сгуши се по-надълбоко във възглавницата, отнасяйки се отново бавно в съня, след което си спомни къде се намира, какво се беше случило и се изправи така рязко, че едва не падна от леглото.
Отново беше в спалнята в апартамента на Имелда. Завесите бяха вече отворени. Денят беше слънчев и топъл. Тя провери отражението си в огледалото на стената. Изглеждаше нормално. Косата ѝ беше кошер, но нямаше други поражения.
Всичко беше истинско. Знаеше, че е било истинско. Беше пуснала рога. Бяха пораснали от главата ѝ, кожата ѝ бе станала червена, а ноктите — черни, точно както преди да направи челюстта на Брандън на пух и прах с един удар. Беше ги пуснала точно както си ги пускаше Имелда. Точно както си ги пускаха родителите ѝ.
Но не. Това не можеше да е вярно. Трябваше да има някакво обяснение. Разумно, логично обяснение от реалния свят.
Изправи се. Беше напълно облечена с тениска и къси панталонки, с гуменките. Това беше приятно усещане. Излезе от спалнята. Мъжът с пушката седеше на дивана, кръстосал дългите си крака, и четеше някакво омачкано книжле. Майло Себастиан, спомни си тя. Погледна към нея и отново се зачете.
— Къде е Имелда? — попита Амбър.
— Излезе — отвърна той.
Тя почака, давайки му възможност да я осветли с повече информация, но той очевидно не беше от разговорливите.
— Излезе къде? — настоя тя.
— С другите.
Вълна на тревога изпълни вените на Амбър.
— С родителите ми? Какво прави с тях?
— Преструва се, че те търси — задържайки пръста си върху страницата, до която беше стигнал, той затвори книгата и вдигна очи. — Можеш да я изчакаш тук. Едва ли ще се бави много.
Амбър се поколеба, после направи няколко крачки навътре в стаята.
— Не ми се вярва да ме пуснеш, права ли съм?
— Няма къде да отидеш — отговори Майло. — Ченгетата не могат да ти помогнат. Директор Гилмор може да си позволи луксозния апартамент само благодарение на парите, които му плащат. Родителите ти и техните приятели са много влиятелни хора. Би трябвало да го знаеш.
Амбър не отговори. Не спомена лекотата, с която бяха постигнали уволнението на директорката ѝ.
Отиде до другия диван точно срещу мястото, където седеше Майло и приседна на крайчеца, събрала колене, с ръце в скута.
— Ти знаеш ли какво става?
— Не съм този, който трябва да говори по въпроса.
— Значи все пак знаеш. Знаеш, че са чудовища, нали? Знаеш, че Имелда е чудовище? И това не те притеснява?