— А теб притеснява ли те, че си съвсем като нея?
Амбър поклати глава.
— Не съм. Аз… Аз не знам какво стана, нито какво лекарство ми е дала, но не съм като нея. Не съм като тях. Те са чудовища. Аз съм нормална. Искам да кажа, мисля, че ще знам, ако съм чудовище, не е ли така?
Той я изгледа и не каза нищо.
— Защо имаш всичките тези оръжия? — попита тя.
— Родителите ти може да заподозрат, че Имелда не е съвсем честна с тях. Помоли ме да се уверя, че няма да бъдеш наранена.
— Тук си, за да ме защитаваш? — скочи внезапно Амбър. — Значи аз мога да си изляза оттук и ти не би могъл да ме спреш?
Майло отново отвори книжката, без да вдига врява и продължи да чете.
— Пробвай да видиш.
Какъвто и бунтовнически пламък да беше пламнал в нея, той изпращя и угасна от тона на гласа му, така че Амбър седна обратно на мястото си.
— Да знаеш къде ми е телефонът?
— Унищожен е.
Тя се облещи.
— Моля?
Той продължи да си чете.
— Това е най-лесният начин да те проследят.
— Ама това си беше моят телефон.
— Най-добре да не се обаждаш. Нито да пращаш мейли. Това са неща, които ще доведат родителите ти право при теб.
— И как очакваш да… да… да направя каквото и да било? Телефонът ми трябва, за Бога. Трябва… — гласът ѝ секна. Телефонът ѝ трябваше, за да влезе онлайн и да си говори с приятелите си. В момента имаше нужда от това повече от всякога.
Майло сякаш изобщо не го интересуваше. Отново се беше върнал към книгата си. Уестърн, съдейки по корицата. Амбър никога не беше чела уестърни. Не си представяше, че може да са кой знае колко интересни. Със сигурност имаше ограничен брой истории, които можеш да разкажеш за каубои, и за стрелба, и за коне, преди да стане скучно, дори за онези, които си падаха по такива неща. Колко пъти можеш да опишеш едно седло или кръчма, или пустинна равнина?
И все пак беше нещо. Той харесваше книгите и тя харесваше книгите. Имаше някаква обща тема.
— Чел ли си някога „В мрачните места“? — попита тя.
Майло не откъсна поглед от книгата.
— Не.
— Много добра поредица. Направиха я и на телевизионен сериал. Сега в момента са на трети сезон. Трябва да ги прочетеш. Във всичките става дума за забранена любов, между Балтазар и Темпест. Тя е Черна фея, а той е Безсмъртен. Това е, ъъ, тъй де, така ги наричат. Той има зъл брат, а нейните родители са куку, а тя самата тъкмо беше обладана от призрака на бившето ѝ гадже. Действието се развива в Монтана. Във филма понякога има и коне.
— Конете са супер — каза Майло с глас, от който личеше, че не ѝ обръща и капчица внимание.
Амбър се нацупи и спря да се опитва да води разговор.
Поседяха мълчаливо още десетина минути, след което телефонът на Майло избръмча. Той го провери и се изправи.
— Тя се върна — съобщи той, напъхвайки уестърна в задния си джоб и надигайки пушката. Излезе от апартамента, а Амбър веднага скочи, оглеждайки наоколо за изход за бягство.
След няколко мига просто седна обратно.
Чу лекото „зън“ от пристигането на асансьора, а после и тихите гласове на Имелда и Майло, които си размениха някакви любезности или каквото те смятаха за любезности. Тридесет секунди по-късно Имелда влезе.
Амбър се облегна на дивана, скръстила ръце.
— Съжалявам — беше първото, което излезе от устата на Имелда.
— Ти ме удари.
— Ти крещеше.
— Не и когато ме удари.
— Ако има някакво значение, бях сигурна, че и без това ще припаднеш.
— И защо тогава не ме остави да си припадна?
Имелда се поколеба.
— Май трябваше да те оставя да припаднеш. Съжалявам — очевидно с това се изчерпваше извинението ѝ, защото Имелда тръгна към кухнята. — Хапна ли нещо?
Амбър не отговори. Беше умряла от глад, беше жадна, но да отговори, означаваше, че е приела извинението, а тя още не беше готова да го стори.
Имелда започна да си прави капучино, без да се опитва отново да я въвлече в разговор. Когато приключи, се върна в дневната и седна на същото място, където седеше Майло преди малко. Отпи една глътка, постави изтънчената чашка на изтънчената чинийка на изтънчената масичка за кафе и се облегна назад.
— Трябва да хапнеш нещо — отбеляза. — Оттук чувам как ти къркори стомахът.
— Това не е глад. Това е бяс.
— Стомахът ти къркори, когато си ядосана? Не знаех това за теб.
— Има много неща, които не знаеш за мен.
— Е — отвърна Имелда, — това не е съвсем така.
— Ти почти не си говорила с мен.
— Това не означава, че не те познавам. Родителите ти ни държаха добре информирани — а те те познават много по-добре, отколкото предполагаш.