Амбър я загледа мълчаливо за миг.
— Какво ми направи по-рано? Кожата ми и… Какво беше това?
— Знаеш какво беше.
Амбър поклати глава.
— Не. Аз не съм като теб. Не съм чудовище като теб. Какво ми направи?
— Нищо не съм ти направила. Така си родена.
— Не съм била родена с червена кожа, Имелда. Не съм била родена със скапани рога.
— Не, но то беше вътре в теб.
Амбър зяпна.
— Покажи ми тогава. Хайде, давай. Промени се. Трансформирай се. Демонясай. Искам пак да видя.
— Амбър, не мисля…
— Давай, де — продължи Амбър. — Наистина не го очаквах първия път. Сега съм готова. Да те видим в пълния ти блясък.
Имелда въздъхна.
— Хубаво — рече и се изправи, кожата ѝ почервеня, чертите ѝ се изостриха, показаха се и рогата, а Амбър инстинктивно се дръпна назад.
Сега имаше нещо в самата форма на Имелда — начинът, по който се извиваха рогата ѝ, начинът, по който лицето ѝ — преди симпатично, а сега — красиво, улавяше светлината, имаше нещо във всичко това, което предизвикваше тръпки по гърба на Амбър. Това беше формата, която приемаха кошмарите, дълбоко, дълбоко, в най-тъмните ъгълчета на подсъзнанието ѝ.
— И ти можеш да правиш това — каза Имелда. Зъбите ѝ бяха заострени. Беше по-висока. Раменете ѝ бяха по-широки. Дрехите бяха отеснели. Блузата се беше разпасала. — Просто решаваш, че искаш да се превърнеш и се превръщаш.
— Така ли го наричате?
— Превръщане, промяна, трансформация. Можеш да си измислиш свой термин, ако искаш.
— Не искам. Не искам да се превръщам. Не искам да бъда чудовище — Амбър осъзна, че трепери.
— Не е чак толкова зле — каза Имелда. — Ставаш могъщ. Ставаш по-силен и по-бърз и усещаш как нещо в теб просто… се променя. Сякаш се превръщаш в човека, който винаги е трябвало да бъдеш.
— Не човек. Чудовище.
Усмивката върху лицето на Имелда помръкна.
— Чудовище — повтори тя. — Да.
Върна си нормалния вид и оправи блузата си. Изглеждаше почти смутена, когато седна.
— Е, това е, всъщност. Така се прави. Ако си готова да слушаш, ще ти разкажа как започна всичко.
— Изглежда няма да ме оставиш да си тръгна, така че давай.
Имелда отпи още една глътка от чашата си.
— Познавам родителите ти откакто бях на твоята възраст.
— Знам — отбеляза Амбър.
— Не, не знаеш. Запознах се с родителите ти, когато бях на шестнайсет. Те вече се срещаха.
— Срещаха?
— Това беше думата за „излизаха“ едно време. Което пък сигурно е остаряла дума за както го наричате сега. Тримата пък се запознахме с Грант година по-късно. Бил се сприятели с Алистър в Харвард, а Кърсти влезе в групичката, след като Бил и Бети се ожениха.
— Бил не е ходил в Харвард.
— Мисля, че е разумно да се каже, че всъщност не познаваш родителите си. Как мислиш?
Странно чувство обзе Амбър — чувството, че се носи по течението, откъсната от всичко, което смяташе, че знае.
— Да — призна тя смирено.
— Казвам ти това, за да си наясно, че вече всички бяхме приятели, когато светът посрещна новата… хиляда осемстотин и деветдесета година.
— Моля?
— Аз съм на сто четиридесет и шест години, Амбър, а родителите ти са три години по-възрастни от мен.
Амбър нямаше какво да каже в отговор.
— Бил и Алистър се бяха запознали с някои интересни хора в Харвард — продължи Имелда. — Тогава имаше всякакви клубове и общества — любопитни хора, които търсеха как да разширят хоризонтите си. Започнаха с любителски заигравки с окултното, Бил и Алистър. И някак си успяха да привлекат и нас, останалите, в това.
— Какво имаш предвид под окултно? — попита Амбър. — Искаш да кажеш нещо като черна магия?
— Искам да кажа всякакъв вид магия. Или толкова магия, колкото можехме да направим, всъщност. Имаше ограничения в нивата, до които можехме да достигнем. Аз… Аз нямам извинение за нещата, които съм сторила. Позволих да бъда въвлечена в това, но Бил и Бети… Те мислеха само за това. Един ден Бил дойде с някаква история, която бе чул — за сделка със същество, наречено Сияйния демон. В замяна на приношение, този Демон давал власт, сила, магия и, ако се подчиняваш на правилата — вечен живот.
— Като превърне и вас в демони?
— Скачаш много напред — каза Имелда, — но да, точно така.
— Защо бихте пожелали да се превърнете в демони?
— Не чу ли какво казах? За властта, за силата, за вечния живот?
— Но това значи превръщане в чудовища.
Имелда се усмихна нежно.
— Погледни ме. Приличам ли ти на чудовище? Можем да се крием. Много сме добри в това. Но ти ме прекъсна. Бил дойде с тази история, която беше чул някъде. Всички проявихме интерес. Искахме да разберем дали е истина и ако е истина, дали самите ние можем да сключим такава сделка. Отне ни години да наредим пъзела от откъслечни улики, да проследим всяка нишка…