— И тогава срещнахте Сияйния демон.
— Казаха ни за една книга. „Окървавения крал“ — така се казваше. Успяхме да я намерим у един магьосник в Бостън и я откраднахме. Окървавения крал е дявол, или Дяволът, или Кралят на демоните, или… нещо. Познат е под много имена. Та той си има свои Демони, които комуникират с хората тук на Земята — Демони с главно „Д“. Сияйния демон е един от тях. В книгата имаше подробно описание как може да се направи контактът.
— Как го направихте?
— Ритуал. Отне ни няколко месеца да го подготвим. Имаше толкова изисквания, които да покрием, толкова неща да уредим. Не трябваше да ядем няколко дни преди това. И не трябваше да пием нищо два дни. Беше тежко да организираш всичко. Почти невъзможно. Обаче го направихме. Успяхме. И установихме контакт.
— Като вас ли изглеждаше? — попита Амбър. — Така де, сещаш се, когато сте чудовища?
Имелда поклати глава.
— Беше… беше различен. Но в книгата се твърдеше, че едно от най-важните правила е да не го гледаш. Да отклоняваш очи. Откраднах само няколко погледа. Първото, което забелязах, беше миризмата. Бяхме в едно мазе. Тъмно. Студено. И изведнъж тази миризма на сяра. Ставаше все по-силна и по-силна, докато… В един миг бяхме там долу в мазето само шестимата, в следващия вече ни заслепяваше една ярка светлина, точно пред нас, а той сякаш поникна от тази светлина. Веднага всички отклонихме погледи.
— И не си хвърлила едно око?
— Единственото, което мога да ти кажа, е, че той сияеше. Блестеше — в очите на Имелда се четеше странен поглед. Почти замечтан.
— И той ви предложи сделка — подбутна разговора Амбър, малко по-високо, отколкото беше нужно.
Имелда се сепна от унеса си.
— Да, предложи ни мощ. Достатъчна за седем ду̀ши.
— Но нали сте били само шестима.
Имелда помълча за миг.
— Така е. Каза ни какво трябва да направим. Условията бяха… неочаквани. Половината от нас — Кърсти и Грант, и аз самата, искахме веднага да се махнем — на мига. Но ако го бяхме направили, щяхме да разкъсаме кръга и… така де. Той щеше да ни направи на парчета. Така че останахме. И го изслушахме. И накрая се съгласихме.
— На какво?
Тя прочисти гърлото си.
— Сияйния демон щеше да ни предостави сила, достатъчна за седмина. Така че двама от нас трябваше да имат дете. Това дете щеше да порасне, а силата му щеше да се прояви в някакъв момент около шестнадесетата му година. Щеше да стане силно, също като нас. Също като теб.
— Хубаво — каза Амбър. — И тогава щяхте да сте седмина. Какво му е лошото?
— Тъкмо това се очакваше в замяна, Амбър. Някои Демони искат душѝ. Колкото повече притежават, толкова по-силни стават. Колкото по-силни стават, толкова по-могъщ става Окървавения крал. Само че Сияйния демон не искаше от нас душѝ. Искаше стъкленица кръв от всеки един от нас. Нашата кръв, която вече имаше магия в себе си, подправена с… още магия.
— И как подправяхте кръвта си?
Имелда сключи поглед с този на Амбър.
Минаха секунди.
— Гледаш ме така, сякаш очакваш да го измисля — рече Амбър, — обаче си нямам и идея на какво се надяваш.
Имелда не сведе очи.
— Родителите ти имаха син.
Веждите на Амбър се вдигнаха нагоре.
— Имам брат? — беше мечтала да има брат или сестра, някой, с когото да си говори, да споделя, да облекчи това ужасно усещане за самота, което я полазваше, когато в къщата станеше твърде тихо.
— Родителите ти имаха син — повтори Имелда. С ударение на имаха. — Той навърши шестнадесет. Няколко месеца по-късно започна да страда от главоболия, да му прилошава, след което силата му се прояви.
— Да? И?
— И ние го убихме.
Амбър пребледня.
— Какво?
— Сияйния демон ни го обясни там в онова мазе. Каза ни как трябва да попием мощта на седмия, как това ще направи нашата кръв по-силна, как това ще бъде подходящото приношение.
— Убили сте брат ми?
— Убихме го — отвърна Имелда. — А после го изядохме.
7
Смехът заглъхна.
— Не — обади се Амбър едва-едва.
— Демоничните ни образи улесниха всичко. Улесниха го прекалено много.
Амбър поклати глава.
— Не може да сте сторили това. Моля те, Имелда, кажи ми, че не сте го направили.