Амбър вдигна очи към него.
— Все още имам поне милиард въпроса.
— Познанието е опасно нещо — отвърна Едгар. — Ще се справиш. Хайде, можеш да го свършиш в задния двор.
Той взе кесията за барут и отиде в кухнята. Майло се изправи и помогна на Амбър да стане. Краката ѝ не я държаха.
— Наистина ли ще го направя? — попита тя.
— Можеш да размислиш по всяко време.
Тя издиша продължително.
— Не мога да повярвам, че наистина ще го направя…
Излязоха навън. Тъмният двор беше скромен, с малък басейн, който имаше нужда от сериозно почистване. Амбър не беше сигурна дали потта по лицето ѝ беше от влажността, или от вълнение. Дъждът беше спрял, което отново даде път на песните на цикадите. Едгар заведе Амбър при едно местенце, обрасло с плевели и ѝ подаде кесията и ошмулена кутия кибрит с картинка на стълбище върху нея.
— Всичко е готово — рече той.
Тя погледна към Майло за последни инструкции, но той просто си стоеше, съвсем недосегаем за жегата. Очаквайки да я поправят във всеки един момент, тя отвори тапата на кесията, приклекна и започна да ръси.
Отворът беше тесен и фината черна пудра изтичаше на тънка, непрекъсната струйка. Топлият бриз разрошваше тревата, но прахът падаше надолу, сякаш в пълно безветрие. Амбър завъртя 360 градуса, като се увери, че няма празнини около нея, а когато приключи, се изправи насред малкия кръг и запуши отново кесията. Подаде я на Едгар, но той махна с ръка.
— Изчакай, докато приключиш — рече и тя преметна презрамката на кесията през рамо, така че торбичката се намести диагонално през гърдите ѝ.
Извади клечка от кибрита и отново приклекна. Устата ѝ беше пресъхнала. Ръцете трепереха. Пишкаше ѝ се. Тя вдигна очи към Майло.
— Ще се видим като се върнеш — рече той.
Амбър прокара кибритената главичка по шкурката. Клечката лумна, а тя с треперещи ръце запали праха. Той се възпламени моментално, изпускайки такава смрад, че тя веднага извърна глава. Огънят се разпространи от точката на контакт в двете посоки, а тя стоеше и наблюдаваше как я заобикаля. Когато пламъците се срещнаха и кръгът се затвори, пламъците станаха сини, а тя вече беше вътре в някакво помещение, в замък — огромните му стени бяха изградени от дялани камъни, таванът беше твърде висок, за да се вижда, а дебелите дървени греди бяха погълнати от сянка.
Пред нея имаше пет аркообразни входа към коридори, подобно на пръстите на разперена ръка. По стените висяха гоблени, изобразяващи различни греховни деяния, а шокиращият им ефект незабавно биваше засенчен от дори още по-отвратителните изображения по рисуваните стъкла на високите прозорци, врязани в стената високо горе.
Беше студено. Потта, която беше покрила тялото ѝ в горещината на Маями, сега я караше да трепери. Дъхът ѝ кристализираше на малки облачета. Мислеше, че е сама, докато не чу кикота.
Някой стоеше в тъмното пространство до вратата. Спотайваше се.
— Ехо? — повика тя. Гласът ѝ не звучеше като нейния. Звучеше като този на изплашено дете. — Аз… ви виждам. Виждам ви. Ехо?
Очертанието не помръдна.
Отнякъде, от друго място, се донесоха писъци, хор от болка, довян от вятъра. Почти изчезна докато го регистрира изобщо.
— Здравей — отвърна очертанието.
Пристъпи напред в светлината. Високо и слабо, безполово нещо, облечено в роба от кръпки, която може и да беше наметало. Тежък грим — черен и зле нанесен, очертаваше очите му, а тънката уста бе намазана с червено червило. Фондьотенът му покриваше почти цялата плешива глава в дебел пласт сиво-бяло, което може и да беше пепел.
— Ти ли си Сияйния демон? — попита Амбър.
Странното нещо се изкикоти кресливо, покривайки уста с дългите си пръсти.
— Не, не, не — отвърна то с любопитен глас. — Не, не. Но той знае, че си тук.
— Къде съм?
Поредното кикотене.
— В неговия замък.
— Това адът ли е?
— За някои — да. Как се казваш?
— Амбър.
— Здрасти, Амбър. Аз съм Жокера.
— Привет, Жокер.
— Искаш ли да си поиграеш с мен? — попита Жокера. — Знам много игри. Искаш ли да играем на „Кой може да изкрещи най-силно“? Много съм добър в нея. Или пък на „Кой може да пусне най-много кръв“? Бас ловя, че ти ще спечелиш. Ще ти дам преднина, ако искаш.
— Не мисля.
— Излез от кръга, Амбър.
— Съжалявам, не мога.
— Разбира се, че можеш — рече Жокера, присламчвайки се по-наблизо. — Излез от кръга.