Жокера се усмихна. Зъбите му бяха малки, заострени късчета цветно стъкло, стърчащи от окървавени венци.
Внезапно съществото извърна глава и присви очи. В единия коридор се появи блещукане.
Амбър се пребори с порива да хукне да бяга, макар всеки инстинкт в тялото ѝ да крещеше срещу нея. Наблюдаваше как блещукането се усилва и става все по-ярко, после се извърна, свеждайки глава, прикривайки очите си с длани. Помещението внезапно се озари. Иззад нея се дочу отдалечаващо се топуркане на боси крака.
— Искаш аудиенция при мен — чу се глас. Мъжки. Тих.
— Да — изкряка тя със затворени очи. — Аз съм… аз…
— Знам коя си, дете. Знам защо си тук. Търсиш защита от онези, които искат да ти причинят зло.
Тя кимна. Устата ѝ беше толкова, толкова пресъхнала.
— Родителите ми. И техните приятели.
— И тях познавам, да — отвърна Сияйния демон. — Толкова нетърпеливи. Толкова безмилостни — сиянието му проникваше през клепачите. Беше болезнено. — Ти си първата, която успя да избяга от тепсията им. Първата, която намери път към мен.
— Имам нужда от помощта ти.
— Ама разбира се — отвърна Сияйния демон и тя успя да чуе усмивката в гласа му. — Аз съм единственият, който би могъл да ти помогне. Аз съм единствената ти надежда, нали така? Ела, Амбър, нека те разведа из замъка ми.
— Аз… казаха ми да стоя в кръга.
— Ммммм. Да. Мъдро, предполагам.
— Къде сме? — попита тя. — Това адът ли е?
— Въпроси, въпроси — възкликна Сияйния демон. — Толкова любопитен вид сте вие, живите. Мъртвите нямат нужда от въпроси. Мъртвите са съвсем доволни в нежното си неведение — сега той крачеше около кръга, в който стоеше тя. Амбър не продума. Имаше чувството, че не е приключил.
— Това е неговото царство — продължи Сияйния демон. — Онзи с многото имена. Моят мрачен и ужасяващ господар.
— Окървавения крал — рече Амбър.
— Едно от имената му, да — отговори Сияйния демон. — Това е неговото царство, но ние сме в моя дворец. Ти си мой гост, Амбър. Уверявам те, не ще те връхлети беда, ако направиш малка крачка…
Тя се обърна по посока на гласа му.
— Аз… съжалявам, но не мога. Тук съм само, за да сключа сделка.
Тишина. А после:
— Жалко.
Тя навлажни с език пресъхналите си устни.
— Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да си върнеш обратно силата, която си им дал?
Сияйния демон спря някъде отляво.
— Родителите ти, техните приятели, те имат идеи далеч над позицията си. Амбиции. Някои би ги нарекъл светотатствени. Но сделката си е сделка — не мога да наруша своята част повече, отколкото те биха нарушили своята. Не мога да им отнема силата или да променя условията на уговорката, която имаме. Но може би все пак има начин, по който да ти помогна. Ти какво си готова да ми дадеш в замяна?
Тя преглътна.
— Има един човек, с когото си сключил сделка преди години. Той те е измамил.
— Никой не ме мами, дете.
— Този го е сторил. Дал си му каквото е искал, а той е избягал. Никога не е изпълнил своята част от сделката. Помниш ли го?
Сияйния демон замълча за миг.
— Знам за кого говориш.
— Мога да го открия. Мога да го открия вместо теб.
— Знаеш ли къде е?
— Не, но мога да разбера. Мисля, че мога да разбера.
— Интересно — рече той.
— Имаме ли сделка?
— Ако действително го намериш, Амбър, тогава ще говорим за сделки — боси стъпки по камъка. Отдалечаваше се.
— Не — извика тя.
Звук, подобен на остро вдишване, изсвистя през помещението.
— Не? — повтори той.
Тя имаше чувството, че току-що е извършила сериозно нарушение на демонския етикет, но все пак продължи.
— Искам думата ти, че ще имаме сделка, ако ти го доведа.
— Това ли искаш? Наистина?
— Да — отвърна тя с, както се надяваше, стоманена решимост.
Той се приближи.
— В такъв случай — времево ограничение — рече той. — Колко време ще ти трябва?
— Ъ… шест седмици? — избълва тя, удвоявайки предположението на Имелда.
— Имаш три — отсече Сияйния демон, а Амбър се постара да не прави гримаси. — Двадесет и един дни. Петстотин и четири часа.
— И… тогава ще ме защитиш от родителите ми?
Сега стоеше точно пред нея.
— Не мога да променя условията на договора, който съм сключил с тях, но ако ми доведеш този човек в отпуснатото ти време, ще променя теб, Амбър. Твоята кръв ще стане отрова. Да те погълнат ще значи смърт.
— Но аз ще съм си добре, нали?
Отново онази усмивка, която се проявяваше в гласа му.
— Твоята кръв ще бъде отрова за всички, освен теб. Имаш думата ми. Имам ли аз твоята?