— Аз… предполагам, че да. Как е името му? На човека, който те измами?
— Не мога да ти помагам повече. Протягам ти ръка — стисни я и имаме сделка.
— Аз… не мога да се показвам извън кръга.
— Все още стоиш в него, не е ли така?
Амбър прехапа устна, след което бавно протегна ръка навън.
Сияйния демон я сграбчи за ръката и я изви, Амбър извика и стисна очи още по-силно, докато той притискаше пръст в китката ѝ. Гореше.
— Петстотин и четири часа — повтори Сияйния демон, след като отдръпна пръста си. — Ако не успееш да ми доведеш този човек в даденото време, душата ти става моя.
— Не! — извика Амбър, докато се опитваше да се отскубне. — Не съм се съгласявала с това!
— Такива са условията — заяви Сияйния демон и я пусна толкова внезапно, че тя едва не излетя от кръга.
Тя се извърна от него, стиснала дясната си ръка, докато отваряше очи. Числото 504 бе прогорено в китката ѝ, дамга, която вече се втвърдяваше и се превръщаше в белег. Болката бързо отшумяваше.
— Не съм се съгласявала на това — повтори тя. — Не съм…
От всичките пет коридора нахлу вятър, усоен вятър, който носеше намек за развала и за противен парфюм, и за презрели плодове, и за човешки останки, и този вятър потуши огнения кръг, а Амбър отново се озова под открито небе, в Маями, а Майло тичаше към нея, за да я хване, докато се свлича надолу.
11
Майло събуди Амбър преди пеш, изваждайки я от неспокоен сън. Беше сънувала демони и рога, и замъците на ада, и родителите си, които я преследваха. Беше сънувала себе си като чудовище, окъпано в кръв. Обърна се върху кушетката си и тихо заплака.
Когато се изкъпа и облече, отиде при Майло в кухнята. Беше си направил кафе, а на нея сипа сок. Пиха мълчаливо, заслушани в тихите звуци на хъркане, които се носеха от спалнята на Едгар. Беше си легнал като превъзбуден ученик, след като беше разпитал Амбър за всичко, което беше видяла и чула. Цялото ѝ преживяване вече беше на хартия, преразказано чрез налудничави драсканици и йероглифи, каквито представляваше почеркът на Едгар.
Всичко, с изключение на времевото ограничение — числото, което сега бе прогорено на китката ѝ. Нямаше намерение да потегля на път с Майло, който вече да гледа на нея като на пълен провал. Ако можеше да изгуби само едно нещо от цялата тази лудост, то щеше да е уважението на хората около нея.
Китката я болеше леко и тя погледна към нея. Цифрите сега показваха 500.
Четири часа вече си бяха отишли.
Амбър бързо издърпа надолу ръкава си да го прикрие, а междувременно Майло разстилаше картата, която използваше на плота.
— Уисконсин — рече, като потупваше с пръст върху старата омачкана хартия. — А точно тук е Спрингтън, старата ловна територия на Дейкър Шанкс. На около две хиляди и четиристотин километра оттук е. Ще поемем по шосе I-75 за част от пътя, но ще се опитаме да направим всичко възможно да стоим настрана от голямото движение. Родителите ти ще са минали вече през всички възможни спирки до момента и не искаме да бъдем забелязани от хората им.
— Колко време ще ни отнеме?
— Двайсет часа шофиране, може би двайсет и два, ако поемем по най-краткия маршрут. Но тъй като няма да го направим… не знам. Поне още шест часа отгоре му сложи. Двайсет и осем часа на път, шофиране по осем часа на ден, малко над три дни общо.
— Можем да караме повече от осем часа на ден — предложи Амбър. — Имам книжка, можем да се сменяме.
— Няма да се сменяме.
— Защо?
— Понеже аз съм шофьорът — отвърна Майло и тонът му подсказваше окончателност — и ще сме с моята кола, и отначало ще бъда в състояние да карам за по-дълго, но скоро ще се приближи до средно осем часа на ден шофиране. Няма нужда да знаеш защо. Просто трябва да си наясно, че това са правилата.
— Карай — измърмори тя. Три дни да стигнат до там, може би ден да открият Шанкс и да говорят с него, което ще ѝ остави седемнайсет дни да намери човека, когото търсеше и да го достави на Сияйния демон. Време — много.
— Ще трябва да сменим колата, преди да напуснем Маями, обаче — уточни Майло.
Амбър се намръщи.
— Смяташ, че родителите ми вече знаят с каква кола сме?
— Не е това — отвърна Майло, клатейки глава. — За подобно пътуване ни трябва специална кола — той взе празната ѝ чаша и я изми заедно с неговата от кафето в мивката. — Също така ще ми трябва аванс, между другото.
— Колко?
— Пет хилядарки трябва да свършат работа.
— Така значи…
Той се обърна към нея.
— Смяташ, че ще изчезна с тях ли?
— Не — бързо отговори тя. — Не, изобщо даже, просто…