— Не ме познаваш — обобщи Майло, докато слагаше двете чаши на сушилника. — Имелда — да, но ти — не. Не Знаеш дали съм човек, на който може да се има доверие.
— Тя ти вярва.
— Но ти — не. И защо би трябвало? Не съм направил нищо, с което да заслужа доверието ти. Да дадеш пет хилядарки на човек, с когото току-що си се запознала, би изглеждало страшна глупост.
— Значи не бива да ти давам парите?
— Не, трябва — отвърна той. — Просто посочвам ъгъла, в който беше натикана по неволя. Дали ми вярваш, или не, ще ми дадеш парите, понеже нямаш избор.
— Обърках се — призна Амбър. — Това някакъв житейски урок, който трябва да запомня ли е?
— Нещо такова.
— И предполагам, че няма да ми кажеш каква е поуката, така ли е?
— Никога няма да научиш урока, ако просто ти я кажа — отговори Майло. — Готова ли си да тръгваме?
— Ъъ, да, добре — каза тя. — Дали да се сбогуваме с Едгар?
Той се намръщи.
— Че защо?
— Ами защото така правят хората. Казват „добър ден“, „как си“, „довиждане“ и „благодаря за помощта“.
— Едгар няма нужда от тези неща — Майло сгъна картата, а Амбър я наблюдаваше как се смалява до спретнато малко пакетче. Никога не бе успявала да направи това толкова внимателно.
Беше спряло да вали. Качиха се в джипа и тя му подаде парите, навити на руло. Той прокара пръсти през парите, преброи пет хиляди и кимна. Тя легна на задната седалка и отново се покри с одеялото. Майло включи фаровете и се върнаха при отбивката. Пътищата все още бяха спокойни.
Под одеялото беше топло. Амбър се прозя, затвори очи. Нямаше да спи. Сънят означаваше кошмари. Сънят означаваше чудовища. Но когато отвори очи и се изправи, тъкмо спираха пред една тъмна къща някъде в покрайнините, небето едва беше започнало да просветлява, а птичи песни пронизваха свежия въздух.
— Вземи си нещата — нареди Майло.
Слязоха и си взеха чантите от багажника. Амбър стоеше и държеше багажа си, докато наблюдаваше как Майло заобикаля до навигаторското място. Отвори жабката, извади пистолет и закопча кобура на колана си. После затвори вратата, натисна дистанционното, а джипът избипка и се заключи.
— Да не си ченге или нещо подобно? — попита тя.
— Не — отговори той.
Тръгна през тъмнината между две къщи. Не ѝ каза дали да го последва, или да чака, така че тя метна чантата през рамо и тръгна след него. Стигнаха до страничната врата на един гараж. Майло извади портфейла си, поразрови из него малко и извади ключ. Отвори вратата и влезе вътре. Амбър почака няколко секунди, след което го последва.
Той затвори вратата след нея и я заключи. Амбър стоеше сред пълен мрак. Прозорецът беше закован с дъски. Майло се движеше край нея.
— Тук има ли светлина? — попита тя.
— Не — отвърна той.
Тя бръкна в късите си панталони и намери кибрита, който Едгар ѝ беше дал. Драсна една клечка и лумна светлина.
Върху дългата маса покрай едната стена имаше наредени всякакви инструменти и части от двигател. Тя внезапно усети миризмата на масло, сякаш странно сладкият аромат се беше сдържал, докато тя не можеше да вижда какво помирисва. По-голямата част от гаража бе заета от автомобил, покрит с брезент.
— Взела си му кибрита, а? — констатира Майло, поставяйки чантата си на масата.
— О. Ъъ, да. Забравих да му го върна. Не мисля, че е кой знае какъв проблем.
— Не го мислѝ — рече Майло. — Аз пък му взех кесията с прашеца.
Тя се ококори.
— Той е платил доста за нея. Няма ли да се ядоса, когато разбере?
— Не виждам за какво има да се ядосва — рече Майло, издърпвайки брезента. — Върши работа само на теб, а и на теб ще ти потрябва отново, с малко повече късмет. Защо ще се ядосва?
— Понеже не е моя.
— Едгар не се вълнува от неща като собственост. Той дори не притежава апартамента, в който живее.
— Под наем ли е?
— Не, открадна го.
Амбър се смръщи.
— Как можеш да откраднеш апартамент?
— Като се представяш за сина на възрастната собственичка, така че да можеш да я отпратиш в старчески дом.
Тя зяпна.
— Ама това е ужасно!
— Не съвсем — отвърна Майло. — Собственичката беше медицинска сестра, която се отнасяше зле с пациентите си. Едгар се погрижи и всички в дома да разберат за това.
— Леле — рече Амбър. — Е, изглежда всичко е наред, тогава.
Майло издърпа брезента, разкривайки отдолу черен автомобил, стар модел, от онези, които Амбър бе виждала по филмите, с продълговат капак и полегата задница.
— Готино — каза.
Той я изгледа остро.
— Готино?
Тя се поколеба.
— Красив е. Какъв е?