— Додж Чарджър от 1970-та, и освен това е тя.
— Ясно — отвърна Амбър. — Много е хубава, значи.
Майло заобиколи колата, като я наблюдаваше любовно.
— Причината да можем да пътуваме само по осем часа на ден — продължи Амбър, — е, защото колата ти ще се разпадне, ако удължим времето ли?
— Да видя някъде ръжда? — попита Майло, без да захапе кукичката. — Да съхраняваш стар автомобил в тази влага обикновено не е много добра идея, не и за твърде дълго, да не говорим за дванайсет години. Но тя е различна. Тя е недосегаема. Тук, под капака, има шест цилиндъра 440, три двукамерни карбуратора и 390 коня. Тя е звяр.
— Аха. Думи. Яко.
Ръката му се рееше над покрива, сякаш не беше сигурен дали всъщност трябва да я докосне. После го направи, а очите му се затвориха и Амбър се чудеше дали да го остави така.
— Ами ти, ъъ, май наистина обичаш тази кола, а?
— Тя беше моят живот — отвърна меко той.
— Аха. Това става все по-странно.
Той отвори вратата, поспря, после се вмъкна вътре. Седнал зад волана, с лице, скрито в сянка, за миг заприлича просто на част от колата. Тя чу подрънкването на ключове и се дръпна от капака. Ако наистина не беше палена през последните дванайсет години, Амбър се съмняваше да се случи нещо, но не искаше да е наблизо, ако внезапно избухнеше.
И все пак, когато Майло завъртя ключа, гаражът се изпълни с дълбоко и гърлено ръмжене, което сякаш изникваше изпод краката на Амбър и ускоряваше пулса ѝ. Беше впечатляващо, трябваше да признае.
Майло пусна предните фарове и те просветнаха в кърваво червено за миг, след което избледняха до ярко жълто.
— Яко — прошепна тя и този път го мислеше наистина.
12
Докато излизаха от Флорида, се придържаха към градските пътища, колкото беше възможно и не излизаха на магистрала I-95. Както и в джипа, Амбър трябваше да лежи на задната седалка покрита. Затвори очи, но не заспа — не и отначало. Вместо това се вслушваше в Чарджъра. Скърцаше на завоите. Изглеждаше тежък. Нямаше как да го сбъркаш с модерните му събратя — колите, които играеха роля на пашкул срещу външния свят. Да се возиш в модерна кола беше като да се возиш в плътно изолиран резервоар, но в Чарджъра беше като да седиш в аеродинамичен бегемот-гигант от черен метал. Звяр, както го наричаше Майло.
Амбър огледа ръката си, като се опитваше да си спомни как изглеждаха дългите нокти. И тя беше звяр, разбира се. Чудовище. Не като родителите ѝ, все пак. Те бяха хищници — безсърдечни и смъртоносни. Не, Амбър беше плячката, цялата невинност и уязвимост, само не и когато се показваха ноктите.
Начинът, по който беше ударила онова момче — Брандън, името му беше Брандън, не беше слабашки. Вероятно щеше да го убие, ако го беше фраснала малко по-силно. Чудеше се дали е била способна да го удари по-силно. Чудеше се колко силна е точно. Чудеше се как ли изглежда. Имелда беше по-красива като демон, отколкото като човек. Родителите ѝ също бяха по-високи и по-силни, и по-красиви. Амбър се чудеше дали трансформацията имаше същия ефект и върху нея и осъзна, че размишлява над това как изглежда като по-висока, по-слаба и по-хубава. Само се надяваше очите ѝ да не се променят. Харесваше очите си.
Събуди се, когато стигнаха Хоумървил от другата страна на границата с щата Джорджия. Майло ѝ подаде бейзболна шапка и ѝ каза, че вече може да седи отпред, ако нахлупи шапката ниско над очите си. Колкото повече се отдалечаваха от Маями, твърдеше той, толкова по-безопасно ставаше за нея. Вече беше станало обяд. Прекосиха Пиърсън, после Хейзълхърст, а след това и Соупъртън — навсякъде покафеняла трева, високи дървета и еднакви къщи с пощенски кутии на пътя — и през цялото време нито дума.
— Благодаря ти, че правиш това — обади се Амбър, за да запълни тишината.
Майло кимна, но не отвърна.
— Знам, че ти плащам и че е просто работа, но не ти благодарих по-рано. А трябваше.
Той не отговори нищо и на това.
Минаха още няколко минути, преди тя да каже:
— Така ли ще бъде през цялото време?
Той не отмести очи от пътя.
— Как е?
— Сещаш се — рече Амбър, — тишината. Неловката, тежка, неловка тишина.
— Каза неловка два пъти.
— Много е неловка.
— Обичам да пътувам в тишина. Така можеш да помислиш.
— А какво правиш след като си помислил вече? Или ако нямаш за какво да мислиш? Радиото работи ли? Може да пуснем малко музика.
— Но тогава няма да има тишина.
Тя въздъхна.
— Май наистина не ме слушаш.
— Обичам да пътувам в тишина — повтори Майло. — Ти ми плащаш, но колата е моя, и, след като обичам да карам в тишина, значи ще пътуваме в тишина. Това е положението.