— И защо ще ни го казва, след като не го е съобщил и на Едгар?
— Понеже Едгар не е представлявал заплаха — отвърна Майло. — Докато ние — да.
— Така ли? Той е сериен убиец, който, както изглежда, се е върнал от гроба. Знам, че си имаш твоите оръжия и си много добър в това да се държиш гадно с хората, но наистина ли смяташ, че можеш да го заплашиш някак?
— И по-лоши съм заплашвал.
— В какъв смисъл по-лоши?
— Просто по-лоши.
Тя въздъхна.
— Хубаво. Недей да сътрудничиш. И как въобще се очаква да го открием? Ами ако вече изобщо не е в Спрингтън?
— Ще го намерим — отвърна Майло. — Вече сме на черните пътища.
— Къде?
— Един човек, който познавах някога, ги наричаше черните пътища — пътища, които свързват мрачни места и които кръстосват цяла Америка. Останеш ли на черните пътища, в крайна сметка ще срещнеш всеки сатанински ужас, който тази страна може да предложи. Това е мрежа. Някои я наричат Тъмната магистрала или Демон шосе. Никога не можеш да повториш един и същ маршрут и няма карти, които да показват пътя.
— Как разбираш, че сме на Демон шосе?
— И преди съм пътувал по него. Както и тази кола. Просто развиваш усещането за това.
Амбър го загледа за кратък и мълчалив момент.
— Понякога ми се струва, че просто си съчиняваш някакви неща.
13
Майло спря Чарджъра пред колонката на една бензиностанция за камиони и на Амбър ѝ бе позволено да слезе най-сетне. Тя стъпи на паважа и се протегна, изпъвайки гръбнака си, усещайки как пука. Следобедът не беше по-прохладен от следобедите, които се налагаше да понася в Орландо. Беше горещо, слънцето печеше, а въздухът натежаваше от влага. Един камион излезе с ръмжене на пътя, като раздвижи дърветата в далечния край и вдигна мини вихрушки от прахоляк, които затанцуваха покрай голите глезени на Амбър.
Мястото беше доста изпаднало. Нещастни стръкове тревица се показваха от цепнатини в земята, като удавници в море от бетон. Една дълга сграда с изкривен покрив и мръсни прозорци се идентифицираше като семеен ресторант. Буквата „С“ липсваше от рекламния знак отпред, превръщайки надписа ХАПНИ С ДЕТЕТО в ХАПНИ ДЕТЕТО. Амбър му обърна гръб.
От другата страна на оградата имаше царевица, километри наред и една нещастно изглеждаща горица зад самия паркинг. Стар билборд на Кока-Кола ръждясваше и се люпеше на метален прът.
— Ей — подвикна Майло и тя се обърна, а той ѝ подхвърли бейзболната шапка над покрива на колата. — Главата да е наведена през цялото време. Само защото ти не виждаш охранителна камера, не значи, че тя не може да те види.
Тя нахлупи ниско шапката.
— Наистина ли смяташ, че родителите ми ще могат да ме намерят тук? Във Флорида — добре, става, може би ченгетата и хората там правят каквото се иска от тях, но тук вече не е Флорида.
— Родителите ти са живели повече от сто години — отвърна Майло, докато вкарваше маркуча в резервоара. — Нека не подценяваме до колко далеч достигат пипалата им.
Бензинът започна да се изпомпва и Амбър се насочи към единия край на сградата, следвайки знака за тоалетната. Служителят, отегчен чичка около петдесетте, дори не вдигна очи, докато тя минаваше покрай прозореца.
Тоалетната беше празна и сравнително чиста. Вечерното слънце проникваше през трите прозореца, които се намираха почти под тавана. Амбър избра единствената кабинка с тоалетна чиния и когато приключи, изми ръцете си на мивката. Огледалото беше мръсно, но цяло и тя свали шапката и се загледа в отражението си. Дълбоко в корема ѝ пърхаха пеперуди.
Само решаваш, че искаш да се промениш и се променяш — така беше казала Имелда. Амбър реши, че иска да се промени, но тялото ѝ я игнорира. Опита отново. Помъчи се да си припомни как беше станало в апартамента на Имелда, как се беше получило, когато отхапа онзи пръст, но дори не се приближи до възпроизвеждането на тези усещания.
Искаше ли го всъщност наистина? Ами ако се променеше и после не успееше да си върне нормалния вид? Ако си останеше затворена като демон, без да може да се преобрази отново? Без значение колко щеше да се опитва да се прикрие, някой все щеше да я види и тогава слухът щеше да стигне до родителите ѝ и те щяха да са по петите ѝ — хищници след плячката си.
Амбър се загледа в собствените си очи. Ненавиждаше да бъде плячка. Заповяда на тялото си да се промени и този път то се подчини.
Болката избуя и тя извика, но въпреки това, не спря да наблюдава отражението си. Кожата ѝ бе потъмняла до великолепно червено само за миг — колкото ѝ отнемаше по принцип да се изчерви. Костите ѝ запукаха и затрепериха и тялото ѝ се издължи — краката, торсът, ръцете. Стъпалата ѝ се почувстваха натясно в маратонките. Внезапно беше станала висока, внезапно отслабнала. Лицето ѝ се бе удължило, линията на челюстта бе станала по-изразена, скулите — високи и изострени. Лицето пак си беше нейното, но чертите леко се бяха променили. Устните бяха по-плътни. Кестенявата коса сега бе черна и по-дълга, а вълните се бяха изправили.