Амбър се надвеси над жертвата си, за да се увери, че няма намерение да се изправя. След миг се намръщи и приклекна до нея. Потърси пулс. Не успя да го открие. Притеснена извъртя жената по гръб и едва тогава забеляза равномерното повдигане и спускане на гръдния кош. Амбър отново опипа за пулс и търси още няколко секунди, преди да го усети най-после.
Изправи се и докато се обръщаше към огледалото, надигна тениската си. Коремът ѝ бе покрит със същите черни люспи, като броня. Само докато ги гледаше, обаче, те започнаха да се скриват.
Шофьорката застена.
Амбър изхвърча навън под яркото слънце. Една кола мина по пътя и тя бързо се свлече на колене зад купчина нацепени дърва, покрити с найлон. Щом колата отмина, тя се надигна и побягна приведена, като използваше за укритие един паркирал камион, за да стигне до дърветата при отсрещния му край.
Мушна се в сенките и продължи напред, а дърветата бързо прераснаха в гора. Рогата ѝ се удариха в някои по-ниско приведени клони, затова приведе глава и продължи да крачи, следвайки шума на вода, който идваше отнякъде. Повървя още минута или две и изведнъж бе заслепена от ярка светлина. За кратък ужасяващ миг реши, че Сияйния демон е дошъл за нея, но се оказа просто слънцето, което се отразяваше от повърхността на бавно точещата се по пътя си река.
Амбър се обърна назад. Заслуша се. Никакви звуци на преследване. Никакви тревожни викове.
Отново повдигна тениската си. Черните люспи бяха изчезнали. Коремът ѝ беше плосък, недокоснат и абсолютно здрав.
Свали дрехите си, остави ги на купчинка и се зае да се разглежда. Ръцете ѝ, макар и червени, нямаха никакви черни люспи. Сега вече виждаше мускулите си, които се оформяха под кожата. Изпъна дясната си ръка и я сви, наду бицепса и гръмко се изсмя. Беше силна. Беше много силна. Имаше сила, която надскачаше дори новите ѝ така впечатляващи мускули.
Когато удари жената, над кокалчетата ѝ израснаха люспи. В онзи момент появата им бе естествена, инстинктивна. Този път тя сключи ръката си в юмрук и се съсредоточи. Кожата около кокалчетата ѝ се опъна, а през нея нагоре си проправиха път черните люспи, напълно безболезнено. Тя се концентрира върху цялата ръка този път и усети как кожата се опъва, а люспите се разпространяват по цялата повърхност.
Изпъна и двете си ръце. Черните люспи нарастваха все повече, покривайки ръцете до лактите. Погледна надолу по тялото си. Стъпалата вече бяха обхванати целите. После краката. Коремът и гърдите. Шията. Амбър си пое дъх, затвори очи и усети как лицето ѝ се опъва също и люспите покриват цялата ѝ глава.
Отвори очи. На клепачите не бяха пораснали люспи, нито, за радост, върху ноздрите или устните — макар че когато опита да отвори широко уста, установи, че не се получава. Потупа с пръсти пространството между рогата си и продължи по скалпа, докосвайки люспите, които бяха сплеснали косата ѝ.
Приближи се към реката и се загледа в собствения си, плаващ по вълничките образ.
Въоръжена в доспехите си, усмихна се тя.
Превърна пръстите си в дълги нокти, като отдели специален миг да се наслади колко големи и колко чудовищни бяха станали обичайно дребните ѝ ръце. После отиде до най-близкото дърво, позачуди се, после прокара нокти по дънера, оставяйки четири дълбоки резки в кората.
Направи го отново, този път по-бързо. После още веднъж. После замахна силно към дървото, изчегъртвайки няколко тънки парченца дървесина. Щом можеше да направи това с едно дърво, какво ли оставаше за някой човек?
Мисълта я притесни, заплаши да изтрие усмивката ѝ. Но тя се отърси от нея, направи крачка назад и подскочи, ръцете ѝ се впиха в дървото и тя се закатери сякаш бе родена да го прави. Дървото се наклони назад и тя последва наклона, докато не увисна точно над реката. На практика надолу с главата. Амбър се разсмя развълнувана и развеселена. Дори стъпалата ѝ сякаш се впиваха в дървото. После направи грешката да ги погледне.
Те бяха някакви безформени неща, пръстите им дълги, колкото новите пръсти на ръцете, а всеки от тях се бе обвил около дървото.
Шокът, паниката, представата, че се е деформирала без възможност да се оправи, преминаха през нея като ток и в този момент краката ѝ си върнаха нормалния вид, както и ръцете. Тя падна с вик на уста, извъртайки се насред въздуха, за да се озове в крайна сметка във водата.
Люспите се скриха веднага щом се потопи. Когато се съвзе, изплува с всички сили на повърхността, като вече се успокояваше. Поплува малко на място, докато изчакваше сърцето ѝ да спре да хлопа толкова силно, после се изпъна и заплува към далечния бряг, наслаждавайки се на това колко малко усилия ѝ коства. Няколко замахвания и вече беше при целта. Обърна се и плува под водата по целия път обратно. Пръстите ѝ зариха в наноса при брега.