Амбър направо се опули.
— Моля?
— Но не искам това да направи нещата между нас неловки — обясни той, след което се чу шумолене на плат, докато той очевидно вдигаше късите ѝ панталони от земята.
— Не ме обирай — извика тя.
— Наистина съжалявам.
— Не ме обирай, по дяволите, дребен ненормалник!
— Наистина се чувствам зле заради това.
Тя си представи как рови из джобовете ѝ, а малката му мръсна ръчичка се сключва около ролката с пари, която бе оставила вътре. Съсредоточи се отново върху това да призове люспите и усети как кожата ѝ се обтяга. После чу рязкото поемане на въздух. Глен беше намерил парите.
Люспите не успяха да покрият напълно тялото ѝ, но бяха достатъчно, за да заглушат срама. Гневът изкипя, тя изскочи иззад дървото, но рогата ѝ се оплетоха в клоните, краката ѝ хвръкнаха нагоре и тя се стовари тежко на земята. Почувства как някои от люспите се прибраха. Глен я зяпаше с отворена уста.
— Леле — прошепна.
Тя изръмжа, демонстрирайки острите си зъби, а неговите очи се окръглиха. Той пусна парите и се обърна да бяга, но Амбър се озова точно зад гърба му, по-бързо, отколкото би му се искало на него. Сграбчи го за яката на якето, а той изпищя докато политаше назад.
— Знаеш ли какво направих преди малко? — изръмжа тя в ухото му, застанала плътно зад гърба му. — Тъкмо потроших кокалите на някаква нещастна женица на бензиностанцията. Размятах я сякаш не представлява нищо, след което дойдох да поплувам, дявол да го вземе. Да не мислиш, че ще се почудя дори за миг, преди да ти изтръгна гръкляна, задето ме обираш?
Глен започна да се надига подпрял се на колене и на ръце.
— Моля те, не съм имал нищо лошо предвид!
— Имал си предвид да ме окрадеш.
— Умирам от глад!
Тя скочи и кацна на гърба му в клекнала позиция, стисна го за врата с дясната ръка и го притисна към земята.
— Проблемът не е мой.
Той вдигна очи, пълни със сълзи към нея, а сълзите я вбесиха още повече. Нямаше друго желание, освен да извади ноктите, да почувства как се врязват в меката плът, да впие зъби, да почувства тази топла кръв надолу по тялото си…
Тя примигна. Чакай, какво?
Тя отпусна хват. Импулсът да разкъса гърлото му бързо отшумяваше.
— Ще ме убиеш ли? — прошепна той.
— Не — глухо отговори тя и се изправи. — Мен ще ме убие нещо рано или късно. По-скоро рано, ако трябва да съм честна. Ако имах избор, бих предпочела да си ти.
Амбър направи няколко крачки назад, после се обърна и отиде при дрехите си. Остави люспите да се приберат напълно, докато ги навличаше, без да обръща внимание на неприятното усещане на сухата тъкан върху мокра кожа. Все още намръщена, седна на един пън, за да избърше стъпалата си, преди да обуе чорапите и обувките си.
— Дрехите не са ти много по мярка, да ти кажа — обади се Глен.
Беше висок и слаб, мръсен, но без да изглежда зле. Наведе се да вдигне ролката с парите и тя оголи зъби. Той бавно се приближи и ѝ подаде ръка.
Амбър приключи със завързването на обувките си и се изправи, поемайки парите, без да обели и дума и ги напъха обратно в джоба си.
— Не е лошо да вложиш пари в портмоне — рече той.
— Млъкни, Глен — отвърна Амбър.
Той кимна.
— Е, да. Заслужих си го.
Тя му обърна гръб, повдигна панталонките си и закрачи обратно към бензиностанцията.
Той я настигна.
— А може ли да те питам нещо? Ти какво, си?
— На какво ти приличам?
— Честно ли? На демон.
— Ето на, значи знаеш.
Той кимна.
— Сигурно си мислиш, че съм шокиран, нали? Да се запозная с демон? До преди няколко седмици щеше да е така, щях да съм много шокиран, обаче животът ми напоследък пое в много странна посока, така че приех стратегията за пълно и абсолютно приемане на всички неща. Спестява доста време. Напоследък не питам за доказателства, за причини и въобще за каквото и да било. Просто приемам. Искам да кажа… само се виж. Истински жив демон, който просто се разхожда насам-натам. Тук ли живееш?
— Тук къде?
— Тук де. В гората.
Тя се намръщи.
— Да не си малоумен? Защо ще живея в гората?
— Ами, просто си помислих, нали се сещаш…
— Спри да вървиш по петите ми.
— Хубаво. Добре. Ама може ли да те питам само още нещо? Защо имаш пари? Как си купуваш неща?
Тя спря и се обърна към него.
— Как смяташ, че си купувам неща? Влизам в магазина и казвам, че искам нещо си и си го плащам.
Този път се намръщи той.
— И влизаш по магазините в този вид?
Тя се сети как изглежда.
— О — рече. — Не. Това е отскоро. Все още му свиквам. Все забравям, че имам рога.