— Великолепни са — с въздишка рече той.
— Очите долу, Глен.
— Да, извинявай. — Той се изчерви. — Ти си… извинявай. Просто си най-красивото момиче, което някога съм виждал. Така де, много по-красива от повечето актриси и манекенки, дори.
Амбър избоботи нещо и отново тръгна напред.
— Това не е истинското ми аз.
— Не, истинското е — отвърна Глен, настигайки я. — Просто си красива по начин, който не бях виждал до сега. Всичко в теб — лицето ти, рогата ти, страхотните ти зъби, кожата, която е в любимия ми нюанс на червеното, краката ти, тялото ти, твоят…
— Можеш да спреш във всеки един момент вече.
— Не съм изплашен — каза той. — Може да си мислиш, че съм се изплашил от теб, понеже си демон, а повечето хора ги е страх от демони, и затова изграждаш тази стена около себе си, за да ги отблъснеш, преди те да се отблъснали теб, обаче мен наистина не ме е страх. Не си страшна. Ти си красива, а не грозна. А аз съм виждал доста грозни неща. И имам предвид наистина грозни неща. Вкъщи, в Ирландия ме нападна, нападна ме едно същество. Прехвърли ми някакво нещо — Знака на смъртта. Искаш ли да го видиш?
— По-скоро не.
Той протегна ръка, демонстрирайки гордо дланта си. Точно под повърхността на кожата, като риба в аквариум циркулираше филизче от мрак.
— Не е ли шантаво? Откак се случи, непрекъснато срещам най-чудати хора. Срещнах един тип в Дъблин, ама наистина странен тип, който знае всичко за чудовищата и разни такива неща. Каза, че това нещо ще ме убие след четиридесет дни, ако не го предам на мишената, за която е било предназначено. А това беше преди има-няма трийсет и два дни.
— Ще умреш след осем дни? — попита Амбър намръщено.
Той кимна, но изглеждаше странно безразличен към това.
— Освен ако не предам този знак на някаква жена на име Абигейл. Очевидно е някакъв много лош човек. Ама, наистина лош. Убила е сума ти народ, ето толкова лош човек. Ще направя услуга на този свят, ако предам знака на нея. Ето така ми казаха. Предполага се, че тя е в някакъв бар тук в Америка, който така и не успях да открия — „Черното стълбище“. Да го знаеш случайно?
— Съжалявам, не.
— Да, и аз така. Търсих го в нета, обаче нищо. Дори не знам в кой щат се намира. Може и да го намеря, може и да не го намеря, но ето ме на̀ — тук съм, нали разбираш? Ако умра, ще умра тук. Искам да видя по-големи неща, преди да си отида, по-хубави неща от съществото, което ме нападна. Искам да видя истински чудовища. Американски чудовища. Не мислех, че ще видя нещо толкова красиво като теб, обаче.
— Ясно — рече Амбър. — Е, аз по-добре да си тръгвам.
— Къде отиваш?
— О, ъ, ами в Спрингтън. Това е в Уисконсин. Трябва да намерим един човек.
— Ние? Кои сте „ние“? Ти и гаджето ти ли?
— Не, не. Той е… ами водач ли да кажа…
— Водач за какво?
— Ъъ…
Очите на Глен се окръглиха.
— На Демон шосе ли сте?
Тя се поколеба.
— Не.
— Там сте!
— Не сме.
Глен направо танцуваше от вълнение.
— И аз съм на Демон шосе! Онзи тип, странният, той каза, че трябва да се кача на Демон шосе, докато още имам възможност, за да видя всички ужасии, които светът може да предложи. Ние сме по един и същи път! Какъв късмет, а? Имаш ли кола?
— Не — отсече автоматично Амбър. А после: — Искам да кажа, че аз лично нямам. Приятелят ми има.
— Така ли? Мислиш ли, че ще ми позволи да се включа към вас, а?
— Аз… нямам намерение да те обидя или нещо такова, обаче най-вероятно няма да стане. Той не те познава, а ти се опита наистина да откраднеш парите ми.
— Ама ти ги върнах.
— Чак след като те хванах.
— Вярно. Обаче не мислиш ли, че ни е било писано? Така де, какъв е шансът, наистина, да се срещнем по този начин? Двама ду̀ши като нас, прокълнати от мрака, да се срещнат на Демон шосе?
— Според моя водач всъщност шансът е доста голям.
— О. Така ли? О. Ами, дали мога все пак да го попитам дали има място за още един човек?
— Глен, ти се опита да ме ограбиш.
— Което се оказа грешка.
— А и ние сме поели на много опасно пътуване, ако трябва да съм честна. Едни хора са по петите ни и вероятно сме се засилили право към още по-голяма опасност, така че смятам, че за теб самия ще е по-добре, ако просто си кажем довиждане още тук и сега.
— Но аз нямам никакви други приятели.
— Ти и аз не сме приятели, Глен.
Той изглеждаше смаян.
— Значи нямам приятели?
— Трябва да тръгвам.
Тя закрачи отново.
— Мога да помогна — завика той след нея. — И няма да съм ви в тежест. Ще ви нося разни неща, освен ако не искаш да кажа нещо, при което положение аз очевидно бих го направил. Радиото ви работи ли? Може да ви попея, ако не работи. Знам доста песни. Гласът ми не е най-хубавият на света и може да не помня точно всички текстове, но мога да поддържам мелодията и ще си доизмислям думите, които не ги помня. Баща ми все така правеше. Това си му беше дарба, схващаш ли? Само дето не беше много добър в това. Аз съм доста по-добър.