Гласът му най-сетне взе да заглъхва, а Амбър го заряза назад. Докато наближаваше края на гората, се концентрира върху това да си върне нормалния вид. Как го беше нарекла Имелда? Превръщане, така беше. Тя се съсредоточи върху дишането, върху това да се успокои, да стане отново себе си и, тъкмо когато реши, че няма да се получи, я разтърси експлозия от болка, която я накара да се препъне.
Подпря рамо на едно дърво и остана там, примигвайки, а кестенявата ѝ коса падаше над очите ѝ. Погледна към ръката си и видя нормалната кожа. Продължи надолу с очи и забеляза, че дрехите отново ѝ пасват. Значи и това си беше нормално.
Чудесно.
15
Плетеница шипкови клонки задраскаха по голата кожа на Амбър и тя се наведе да се почеше с гримаса на лице, след което продължи напред. Беше значително по-лесно да мине през тази малка част от гората като демон — червената кожа, дори и без люспите, бе доста по-здрава от обичайно бледата ѝ кожа.
Освен това сега чувстваше по-силно неприятната влажност на дрехите си, както чувстваше и неудобството от това един непознат да я види гола. И двете усещания се отмиха веднага, щом се сети какво бе сторила на жената в тоалетната. Можеше да я убие. И беше пожелала да убие Глен.
Амбър се насили да продължи.
Излезе от дърветата малко по-надолу от мястото, през което влезе и продължи по пътя обратно към бензиностанцията. Вървеше с наведена глава и ѝ се искаше да беше взела шапката си, когато бе изтичала към тоалетната.
Гърленото ръмжене от двигателя на Чарджъра я хвана неподготвена и тя се обърна, за да види как колата спира рязко зад нея.
Отвътре излезе Майло. Изглеждаше бесен. Тя отиде до вратата на навигаторското място, а той ѝ подхвърли бейзболната шапка.
— Открих това в тоалетната — каза той. — Точно до жената, която се кълнеше в живота си, че е била нападната от самия Дявол.
Амбър сложи шапката.
— Ъъм. Благодаря.
Изгледаха се над покрива на колата.
— Взех ти сандвич — рече той. — Можеш да ядеш, докато пътуваме.
— Вината не беше моя — започна Амбър, докато Майло понечваше да се качи в колата. — Промених се и тя влезе точно тогава. Извади ми нож, за Бога!
Майло се изправи.
— Тя е добре, впрочем.
Амбър присви очи.
— Няколко неприятни ожулвания. Извадено рамо. Може би счупена скула. Определено е със сътресение. Но пък загрижеността ти за нейното добруване е просто затрогваща.
— Разбрах те, ясно? Вече можеш да спреш. И без това се чувствам достатъчно виновна.
— Сигурен съм — отвърна Майло. — Но не е чак толкова лошо. Ще има страхотна история, която да разказва наляво и надясно, за онзи път, когато е била нападната от истински дявол в чист вид. Дявол с червена кожа и рога, не какво да е. Ще набере доста точки от това. Ченгетата вече са извикани, не го мислѝ.
Амбър зяпна.
— Просто исках да видя как изглеждам в огледалото. Толкова ли е лошо?
— Никак даже — продължи Майло. — Да си го правиш в спалнята зад заключената врата, никакъв проблем. Да се преобразяваш в тоалетната на бензиностанцията обаче…
— Може ли просто да тръгваме? Преди ченгетата да пристигнат?
— Разбира се — той се поколеба, после отново я погледна. — Но искам да разбереш нещо, Амбър. Това ще привлече вниманието на родителите ти.
Тя примига.
— Аз… Аз…
— Дори не си помислила за това, нали?
Тя се намръщи.
— Не. Но трябваше. И какво от това, по дяволите?
Лицето на Майло омекна.
— Какво ти каза Имелда? Демонската ти страна е по-уверена. Можеш да приемеш, че това значи по-арогантна. А това можеш да приемеш, че значи по-егоистична. Няма да мислиш твърде много за последиците от действията си, когато си с рогата на главата. Ето това го прави толкова опасно.
— Мислиш ли, че лично ще дойдат насам?
— Аз бих, ако бях на тяхно място — покрай тях мина един микробус. — Загубихме предимството си. До момента не знаеха накъде си потеглила; смятаха, че просто се криеш. Сега вече знаят и ще тръгнат след теб.
— Съжалявам — каза тя. — Страшно съжалявам.
Той вдигна рамене.