— Хайде, колкото по-бързо се махнем, толкова по-добре. Поне никой друг не знае накъде сме тръгнали.
Амбър присви болезнено очи и Майло замръзна.
— Какво? — попита.
По дяволите. По дяволите, по дяволите, по дяволите.
— Може и да има някой, който знае накъде сме тръгнали — призна тя.
Майло примига срещу ѝ.
— Не разбирам. Кого намери, че чак успя и да си говориш с него точно тук?
— Едно момче. Казва се Глен. Срещнах го в гората — отговори тя. После добави: — Той е ирландец.
— О, ирландец, значи — рече Майло. — Много хубаво, значи. Ирландците са известни с това, че знаят да си държат устата затворена. Какво е това, Амбър, дявол да го вземе?
— Съжалявам, доволен ли си? Просто не мислех.
— Някакъв случаен тип в гората?
— Не е случаен — отвърна тя, малко по-разпалено. — Той е като нас. Той, така де… прокълнат е от мрака.
Майло искрено се разсмя.
— Той е какво?
— Това са негови думи — озъби се тя. — И не са твърде далеч от онова, което каза ти за черните пътища, които свързвали мрачни места, каквото и да означава това, да му се не види. И, знаеш ли, той всъщност умира. Глен. Носи Знака на смъртта.
— Какво е Знака на смъртта?
— Аз… мислех си, че ще знаеш.
— Едгар е експертът по окултното, не аз.
— Е, Знака на смъртта е едно нещо, което си има, и то го убива, а той също е на Демон шосе. Иска да види някое друго истинско американско чудовище, преди да умре.
Майло потърка лице с ръка.
— Ще има тази възможност.
— Какво искаш да кажеш?
Майло скръсти ръце върху капака на колата и се опря на него.
— Хората, пътуващи по черните пътища, успяват да се срещнат, Амбър. Казах ти го. Дали се привличат от някакъв подсъзнателен радар или всичко се дължи на някакво повтарящо се съвпадение, или на някаква грандиозна схема от ада, факт е, че пътуващите все попадат един на друг. Затова съм и толкова уверен в това, че ще намерим Дейкър Шанкс. Но помисли, кой още ще бъде по черните пътища. Ако родителите ти се появят тук, а те ще го направят, и твоето приятелче все още се навърта из квартала, има шанс да го срещнат. А щом той знае накъде сме тръгнали…
— Тогава… какво ще правим?
Майло клюмна.
— Имаме две възможности.
Тя се ококори.
— Първата е да го убием, нали? Няма да го направим. Няма да убиваме никого, само защото аз направих грешка и казах нещо, което не биваше. Каква е втората възможност?
— Да го убедим да дойде с нас — отвърна Майло. — Иди го доведи. Ще го закараме до Спрингтън и ще го пуснем да си ходи там. Ако се наложи да го вържем и да го хвърлим на задната седалка, и това ще направим.
— Не мисля, че ще е трудно да го убедим — рече Амбър. Тя се обърна и отново се запъти към гората.
— Имаш пет минути — инструктира я Майло. Амбър не отговори.
Тя се върна по стъпките си, докато не го откри. Седеше на същия пън, на който и тя по-рано, с лакти на коленете и набедена глава.
— Глен?
Той бързо вдигна очи, но обнадеждената усмивка угасна.
— Откъде знаеш името ми?
Тя направи няколко крачки напред, след което свали шапката си. Той я огледа подозрително. Минаха няколко мига. Той се намръщи повече, след което веждите му едва не подскочиха нагоре.
— Ти?
— Казвам се Амбър.
Той скочи.
— Ама… къде е… какво е станало с теб?
— Казах ти, че кожата и рогата са новост за мен. Ето така изглеждам без тях.
Той не можеше да откъсне очи от нея, но този път по съвсем различни причини.
— Но какво стана? — попита той. Изражението на лицето му беше на пълно смайване.
Амбър се изчерви от неудобство и болка.
— Върнах си нормалния вид — обясни тя, докато отново поставяше шапката на главата си. — Няма значение. Ако искаш да дойдеш с нас, може.
Ако го беше попитала, докато бе висока и червена и красива, знаеше, че той щеше да подскочи от радост на това предложение. А излезе…
— Къде отивате? — попита той със съмнение.
— Спрингтън, Уисконсин — отвърна тя. — Нали ти казах вече.
Той вдигна рамене.
— Много съм зле с географията. Забравих го в мига, в който ми го каза. Нямаше да се сетя и под дулото на пистолет.
Амбър се вторачи в него.
— Наистина?
— Но втори път няма да забравя. Спрингтън, Уисконсин. Спрингтън, Уисконсин. Хубаво, вече е в главата ми. Та за какво отиваш там?
Ядът се разпени.
— Защото така, ясно? Ние сме на Демон шосе, ти си на Демон шосе, Демон шосе ни отвежда в Уисконсин и решихме да бъдем любезни и да ти предложим превоз дотам. Но хубаво, щом си заринат с предложения…