— То за всичко има сайтове.
— Е, да, предполагам. Обаче е карал точно седемдесетарска суперкола, това го помня много добре. И също черна. Май беше Чарджър. Или Чалънджър. Толкова яко. Това Чарджър ли е?
Погледът на Амбър отново се зарея отвъд прозореца.
— Да — отвърна, с надеждата, че най-сетне ще си затвори устата.
— Имало е няколко оцелели, понеже той, такова, изглежда, че не му се излизало от колата да ги довършва или нещо такова. Интересувал се само от това да ги изблъска от пътя. Макар че е прегазил няколко, но ако питаш мене, всеки, който смята, че ще тича по-бързо от кола, направо си заслужава да го прегазят, нали? Откак съм чул за Магистралния призрак, искам да имам такава кола. И сега се возя в нея!
— Сбъдната мечта — промърмори Амбър.
— Само да се возиш в нещо толкова яко… Нямаме нищо толкова готино в Ирландия. Има няколко автоманиаци, дето вкарват по някой и друг Мустанг или там някакво такова, обаче не могат да си се разкарват в него без хората да почнат с разни приказки като „Ама този какво смята, че прави?“ — сещате се, нали? А тук може да си караш една такава кола и хората няма да си помислят автоматично, че си някакъв гъзар. Хората тук са по-приемащи, нали се сещате? Обаче в полицейските доклади, по думите на самите жертви, като са описвали какво било да ги преследва такава ужасяваща кола-звяр… В един момент си караш по пътя, всичко точно, пътят — непрогледно черен зад гърба ти, а в следващия момент червените фарове грейват изведнъж в огледалото за обратно виждане…
Амбър спря да гледа през прозореца и взе да хвърля странични погледи на Майло. Изражението му си оставаше спокойно, но ръцете му стискаха волана с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели. Тя внезапно почувства топка в стомаха си.
— Ей заради такива точно неща стана, сещате ли се? — продължи Глен, без да забелязва нищо. — Ей такива неща ме накараха да се влюбя в Америка. Държава толкова голяма, че да можеш да правиш нещо толкова откачено като хоби и никога да не те хванат… еха. Не че казвам, че искам да правя нещо подобно, но оценявам факта, че бих могъл. Земята на свободата, нали така? Домът на смелите.
Глен се облегна назад, изгубен в заливащото го собствено усещане на почуда, а Майло не се обади още два часа.
Докато дойде време да спрат в мотела Бъджет Ин в Джаспър, Джорджия, Майло изглеждаше значително по-блед, отколкото трябва. Лицето му бе измъчено, очите — далечни. Бавно слезе от Чарджъра, сякаш колата не желаеше да го пусне, и чак след като се поотдалечиха от паркинга, започна да си връща малко от предишния дух. Каза на Глен да млъкне три пъти, докато се регистрираха на рецепцията.
По някакви си понятни само на него причини, Глен опита да говори с някакъв американски акцент, който звучеше като кръстоска между Джон Уейн и брата-идиот на Джон Уейн. Амбър мислеше, че жената на рецепцията може да поиска доказателство за възрастта ѝ, но жената въобще не се интересуваше от каквото и да било. Амбър отиде в стаята си с малката чанта, в която имаше само най-необходими неща, сандвич от автомата и кутийка топла като чай ко̀ла. Мина сума време докато водата в банята се затопли, но накрая тя се изправи под струята на душа и затвори очи. Втри цялото мини-шишенце шампоан и балсам в косата си, която се беше вкоравила и оплела на възли след топването в реката, а когато приключи, се изправи гола пред огледалото в банята.
Не беше впечатлена от онова, което виждаше и с усилие удържа порива да се преобрази. Не виждаше смисъл да се чувства още по-зле по отношение на себе си.
Включи телевизора. По всеки втори канал даваха по някой проповедник в скъпарски костюм, който да говори за Господ и за Дявола. Тя погледа малко, с празната надежда да чуе някоя утешителна дума, но в замяна получи само страх и алчност. Прехвърли канала на някакъв филм на ужасите, но и той не успя да я разсее, затова просто изключи телевизора и всички лампи и се мушна в леглото. Възглавниците бяха прекалено тънки и прекалено меки едновременно. Тя лежеше в мрака. През стените се чуваха гласове. Телевизори. Пускане на тоалетни казанчета.
Размишляваше за Майло и за Глен, и за Имелда, за жената шофьор и за Брандън. Мислеше за Магистралния призрак и за родителите си, и за това как вероятно и в момента са по петите ѝ, докато тя си лежи тук на леглото.
Стана, придърпа един стол пред вратата и го подпря под дръжката, както бе виждала по филмите.
Върна се леглото. Дълго чака съня да дойде.