17
Потеглиха рано на следващата сутрин. Майло отново изглеждаше здрав и силен, а вероятно беше станал доста рано, защото Чарджъра блестеше от чистота, когато се качиха в него. Глен им разказа всичко за това как бе минала нощта му. Не беше особено интересно.
Когато осъзна, че никой не му отговаря, Глен подремна за час на задната седалка, преди да провери местонахождението им на телефона си.
— Ооо! — възкликна. — Ще минем през Нешвил! Може ли да спрем?
— Не — в един глас отсякоха Амбър и Майло.
Глен изглеждаше обиден.
— Ама… ама това може да е последната ми възможност да го видя. Умирам, нали не сте забравили?
— Не си го споменавал — отвърна Майло, което беше втората шега, която казваше, откак го познаваше Амбър.
— Не може ли поне само да минем през него? — замоли Глен. — Дори няма да се налага да забавяш ход. Хайде де, моля ви? Елвис е започнал в Нешвил — там е записал първата си плоча! Елвис!
— Това го е направил в Мемфис — обясни Майло.
Глен се намръщи.
— Ама Нешвил не е ли в Мемфис?
— И Нешвил, и Мемфис са в Тенеси. Където се намираме и ние.
— О. А ще минаваме ли през Мемфис?
— Не.
— Ама аз умирам. Защо бързате чак толкова, между другото? Не е ли време да ми кажете какво всъщност става? Ние сме приятели. Пътуваме заедно. А това свързва хората, нали се сещате. Сега сме свързани. Неразделни. Не бива да имаме тайни един от друг. Аз нямам тайни от вас. Разказах ви всичко за чудовището, което ме нападна и ми предаде Знака на смъртта и за приключението ми в търсене на Тъмната стълба. А каква е вашата мисия?
— Не го наричай мисия.
— Ама какво е всъщност?
Амбър се обърна към него.
— Караме те до Уисконсин. Само до там си с нас. Повярвай ми, за теб е по-безопасно да не знаеш нищо повече от това.
Той примига насреща ѝ.
— Ама… ние сме неразделни.
Амбър се обърна отново напред.
— Не колкото ти си мислиш.
Глен притихна. След няколко минути отново щракаше на телефона си.
Закикоти се.
— В Охайо имат Толедо — рече. — Ей, мислите ли, че оттам идва лафът „Свето Толедо“? А? Ехо?
— И в Испания има Толедо — заяви Майло с потиснато раздразнение. — Градът е свещен.
— Значи оттам идвало?
— Не знам, Глен.
— Ама те кара да се замислиш, нали?
— Сигурно.
Глен кимна и продължи да си щрака.
Намериха магазин от веригата Уолмарт в Ноксвил и спряха отпред.
— Какво ще правим тук? — попита Глен.
— Трябва да си купя малко дрехи — отвърна Амбър.
— Помощ искаш ли?
Тя му се намръщи.
— Не.
Тя игнорира разочарованата му физиономия и слезе от колата. Нахлупи ниско шапката и извърна лице от охранителните камери, докато се приближаваше към входа. Щом влезе, огледа табелите за отдела с дрехите и си избра няколко тоалетни принадлежности, докато се насочваше натам. Добави и малко чисто ново бельо в кошницата, следвано от чифт дънки — малко по-дълги от обичайния ѝ размер. Взе един колан, нова блуза, няколко евтини гривни и тръгна да търси по-леко яке. Когато намери всичко, което ѝ трябваше, отиде до пробните.
Щом влезе в кабинката, изпробва дрехите, наниза колана на дънките и се обърна към огледалото. Дънките бяха удобни на кръста, но се събираха около глезените. Приличаше на малко момиченце, навлякло дрехите на кака си. После се преобрази и срещу нея се появи широко усмихнатото ѝ великолепно червенокожо отражение. Тя пристегна колана, отбелязвайки си как дънките вече са точният размер, как тениската сега е по-свободна около коремчето и по-запълнена в бюста. Добави якето, обърна се и се наслади на самата себе си, като за миг си представи как минава в този вид през Уолмарт-а и се позачуди дали виещите аларми ще имат някакъв ефект върху самочувствието ѝ. Съмняваше се.
Но, както обикновено, дискретността бе на първо място, така че тя откопча колана и върна първоначалния си облик, при което дънките се набраха при глезените, а коремчето ѝ се изду до нормалните си размери. С въздишка облече отново старите си дрехи, а всичко останало натрупа в кошницата, след което излезе от кабинката отново с ниско нахлупена шапка.
Изчака на опашката зад една жена, която миришеше наистина неприятно, а след като жената си тръгна, латино момчето на касата ѝ се усмихна.
— Здрасти — каза.
— Здрасти — отвърна тя.
Той започна да минава покупките ѝ през скенера — бавно, една по една.
— Харесвам очите ти — рече.
Амбър примига насреща му.
— Какво?
— Очите ти — повтори той. — Харесват ми.