Тя мигна.
— Тези ли?
Той се разсмя.
— Да не би да имаш други, за които трябва да знам?
— Не — отвърна тя и се изчерви. Не беше най-красивото момче на света, но не беше лош и притежаваше увереност, с която тя можеше да се оправя само в демонския си вид. Беше привлекателно. Доста. Табелката на гърдите му го идентифицираше като Еухенио.
— Тук на това място трябва да ми кажеш, че и ти харесваш моите очи — подкани я той с шеговит шепот.
— О, извинявай — каза Амбър. — И на мен ми харесват твоите очи — и така си беше. Наистина. Бяха като шоколад.
— Колко мило, че ми го казваш — отвърна той и отново ѝ се усмихна. — Та, има ли едно такова приятно момиче като теб гадже? Питам само защото, ако кажеш „да“, ще се затъркалям надолу в бездънната яма на отчаянието и самотата, а ти не бе искала това да стане, нали?
— Не, не бих — увери го тя. — И нямам, ъ-ъ-ъ, сещаш се… гадже.
— Това ми се вижда силно неправдоподобно. Сигурна ли си?
Преди да се усети какво прави, тя се изкиска. Мили Боже, тя се изкиска!
— Сигурна съм — отвърна.
— Ами тогава какво ще кажеш да се видим по-късно, когато си свободна? Някъде наблизо ли живееш?
— О, съжалявам, не. Просто минавам оттук.
— О, не — каза Еухенио, докато усмивката изгасваше на лицето му, а очите се разширяваха. Ако не друго, от това ставаше още по-сладък. — Значи повече никога няма да те срещна? Това ли се опитваш да ми кажеш?
— Вероятно.
Последното нещо за сканиране беше чифт чорапи. Той ги притисна към гърдите си.
— Значи в момента, в който мина тези и ти платиш, просто ще си излезеш оттук, ще напуснеш живота ми и никога няма да се огледаш? Ами ако не сканирам чорапите? Ще останеш ли?
— Боя се, че не — отвърна Амбър, прибирайки останалия багаж в тънка найлонова торбичка. — Просто ще се наложи да карам без чорапи.
Той ахна.
— Но как ще караш без чорапи? Те са неразделна част от всяко цивилизовано общество. Човек без чорапи не е човек, както винаги е твърдял баща ми.
— Винаги ли?
— Не е много умел събеседник.
Амбър се разсмя.
— Ей, Хуан — обади се някакъв небръснат тип зад Амбър, — ще спреш ли да флиртуваш с грозотиите и да си вършиш проклетата работа?
Амбър изстина от унижение, още докато лицето ѝ се обагряше в яркочервено. Еухенио загуби доброто си настроение на мига.
— Не се казвам Хуан — отвърна — и си мерете приказките по отношение на дамите, господине. Не бихте желали да ставате груб.
Небръснатият имаше невероятно мека на вид коса в абсолютен противовес на твърдостта на лицето му.
— Искаш ли да знаеш какво е грубост, Педро? Да караш клиентите с парите си да стоят на опашка, докато ти се опитваш да се навреш в гащите на това момиче.
Еухенио стисна зъби. Откъсна очи от мъжа, едва когато Амбър му подаде парите.
— Моля да ме извините — каза ѝ той.
— Няма защо — тихо отвърна тя.
Той ѝ подаде рестото. Грубиянинът вече не ѝ обръщаше внимание и стоварваше последните от покупките си на лентата. Амбър си събра нещата и се отдалечи, а очите ѝ, твърдо съсредоточени върху пода, се наливаха със сълзи.
Докато стигне до Чарджъра, вече се беше овладяла. Наниза гривните върху цифрите на китката си, за да ги скрие, след което прибра торбите в багажника и се качи.
— Гладна съм — обяви лаконично от страх, че в противен случай другите ще чуят как гласът ѝ трепери. Темата за храната отпрати Глен по някаква произволна тангента. Амбър не го слушаше. Проиграваше сцената в главата си, само че този път се преобразяваше там на опашката — рогата изникваха от главата ѝ, ноктите ѝ порастваха и в мислите си наблюдаваше как разкъсва лицето на грубиянина.
Прекосиха границата и навлязоха в Кентъки, а по времето, когато спряха в някакъв крайпътен ресторант със смайваща гледка към Националния горски парк „Даниъл Буун“, срамът ѝ вече бе прераснал в гняв. А гневът утихваше по-бързо от срама. Слезе от Чарджъра и затвори очи срещу ветреца. Все още беше горещо, но въздухът тук беше по-приятен. Движеше се сред парчетата тучна гора от двете страни на пътя и носеше със себе си цялата свежест на зеленината.
— Големи дървета — изкоментира Глен и нямаше как да не се съгласи с него. Наистина си бяха големи.
В ресторанта свежестта бе заменена от миризмата на мазнина от кюфтета. В ъгъла стоеше счупен джубокс, които въртеше непрекъснато „Here I Go Again“ на Уайтснейк. Седнаха на една маса, застлана с мушама и Амбър прокара пръст по нея в очакване да остави следа в слой от мазнина. Фактът, че беше идеално почистена, малко я разочарова.
Изядоха бургерите си без много приказки. Беше наясно, че тишината побърква Глен, което ѝ достави някакво тихо удоволствие. Той беше взел няколко брошурки от купчината до касата и ги разглеждаше, докато се хранеха.