— Знаехте ли, че тази гора е известна с най-голямата концентрация на пещери в света? — попита той.
— Да — отвърна Амбър, макар изобщо да не бе наясно с този факт. А и беше заинтересована от него дори още по-малко.
Глен остави настрана брошурата и взе друга.
— Ей, тук е бил измислен Кентъки Фрайд Чикен! В Корбин, де, не в този ресторант. Трябва да си вземем хапване от KFC! Искате ли?
Амбър обожаваше KFC.
— Мразя KFC — заяви.
Глен се начумери. Амбър сияеше вътрешно.
Амбър и Майло си поделиха сметката, а Глен изглеждаше смутен. Тя всъщност му съчувстваше донякъде, като го гледаше как стои жалък и благодарен. Тъкмо се накани да му каже нещо приятно, когато той вдигна рамене, погледна нагоре и каза с весел тон:
— Хайде, аз отивам да пишкам!
Направо се изстреля към тоалетните.
— Любопитно хлапе — промърмори Майло.
Той я поведе навън, тананикайки си песента на Уайтснейк, която вече се беше загнездила упорито и в главата на Амбър. Не беше въодушевена от още половин ден на пътя. Нямаше да има против да останат тук още малко, да гледат гората, да се наслаждават на въздуха. Освен всичко останало, харесваше това, че в Кентъки има планини. Флорида изведнъж се оказа твърде равна за вкуса ѝ.
Една кола спря от другата страна на някакъв очукан камион и Амбър зърна хората вътре.
Ужасът сграбчи сърцето ѝ и тя буквално се гмурна зад Чарджъра.
Майло се вцепени. Пистолетът изведнъж се озова извън кобура му, до бедрото.
Амбър чу как се отварят и затварят врати. Бибипването от централното заключване. Стъпки по редкия чакъл.
А после гласът на майка ѝ:
— Извинете, търсим дъщеря си. Да сте виждали това момиче?
Шофьорът на камиона. Можеше да си го представи в мислите си. Латино. Тапичка. Облечен в дънки и тениска. Хранеше се на бара, докато те поръчваха. Дали беше вдигнал поглед? Дали я беше забелязал?
— Съжалявам — чу го тя. — Не мога да ви помогна.
Камионът запали, направи задна маневра покрай Чарджъра и се получи така, че шофьорът погледна към нея. Тя поклати глава и промълви безгласно „не, моля ви“.
Той се поколеба, след което излезе на пътя и отпътува.
— Здравейте — чу тя баща си от другата страна на колата.
— Привет — отвърна Майло. Прибра пистолета.
— Търсим това момиче — обясни Бил. — Дали, случайно, не сте я виждали?
Гласът му се носеше покрай колата. Майло отвори вратата, скривайки Амбър от поглед, стъпил неподвижно на краката си, за да прикрие нейните. Свали якето си и го метна вътре.
Чу как Бил и Бети внезапно спряха да говорят. За миг си помисли, че са я забелязали.
— Хубаво оръжие — рече Бил. — Какво е, Глок?
— Глок 21 — отговори Майло. — Да не сте ченгета? Имам си редовно разрешително.
В гласа на Бети се долавяше усмивка.
— Не, не сме от полицията. Ние просто търсим дъщеря си. Виждали ли сте я?
Последва момент, в който показваха на Майло снимката ѝ.
— Съжалявам — рече Майло. — Не мисля, че…
Вратата на заведението се отвори и отвътре се появи Глен. Очите му минаха бързо над Амбър и се спряха на родителите ѝ.
— Здрасти — каза той, прекъсвайки тишината. — Нещо лошо ли сме направили?
Бети се засмя учтиво и с точната доза тъга.
— Не, не сме полицаи. Просто търсим това момиче. Да си я виждал?
Глен изчезна от погледа на Амбър. Тя се притисна към Чарджъра. Ако трябваше да разчита на актьорското майсторство на Глен, нямаше да се крие още дълго. Приготви се да се преобрази. Ако го направеше преди тях, може би щеше да успее да им избяга в гората.
— Аа, да — рече Глен, — виждал съм я.
Амбър стисна очи. Не, кретен такъв!
— Така ли? — развълнувано попита Бети.
— Така ли? — попита и Майло. — Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен — отвърна Глен. — Те бяха на масата зад нас, като дойдохме. Ще трябва да извините Майло — не обръща внимание на нищо, когато слуша Уайтснейк. Аз съм мозъкът на операцията. Казвам се Глен. Приятно ми е.
— Здравей, Глен — каза Бети. — Аз съм Бети, а това е Бил. Видял си дъщеря ни, така ли? Сигурен ли си, че беше тя?
— Така мисля — отговори Глен. — Не я огледах добре в лицето, но съм почти убеден. Беше с една жена — дребничка, със сива коса. Бяха извадили една карта на масата.
— Кога беше това?
— Майло? — попита Глен. — Кога стигнахме тук?
— Преди около час — отвърна Майло, очевидно отхвърляйки ролята си в цялата тази пародия.