— Споменаха ли накъде са тръгнали? — попита Бил.
Глен се поколеба.
— Ъъ, вижте, сигурен съм, че сте свестни хора, но щом дъщеря ви е избягала, сигурно си е имала причини за това. Не се обиждайте, но аз откъде да знам дали няма да я натикате в някое мазе или нещо такова.
— Ние обичаме дъщеря си — каза Бети. — Искаме само да е в безопасност. Тази жена, с която си я видял — тя е член на секта. Трябва да си я върнем, преди да сме я загубили завинаги.
— Секта? — повтори Глен. — О, леле. Ами да, абсолютно. Братовчед ми също си тръгна и влезе в една секта преди години, така че знам за какво говорите. Беше култ към НЛО. Надявам се, че дъщеря ви не е с тях — тези са най-лошите. Чух жената да казва, че отиват към Толедо. Обикновено съм много зле с имената на разни места, обаче това го помня заради, нали се сещате, заради фразата „Свето Толедо“. Ей, мислите ли, че изразът произлиза оттам?
— Или оттам, или от свещения град Толедо в Испания — отвърна Бил. — Дали случайно не си забелязал с каква кола се придвижват?
— Бял микробус — отговори Глен — с отчайваща нужда от автомивка. Не забелязах да има лепенки с НЛО или нещо такова, така че може и да имате късмет. Както казах, тръгнаха си преди около час.
— Благодаря ти, Глен — каза Бети, а Амбър се заслуша в отдалечаващите се стъпки.
— Дано я намерите — извика Глен.
Колата им бибипна и те се качиха вътре, а Амбър залази на крака и длани до предната част на Чарджъра, докато родителите ѝ излизаха на пътя и ускоряваха ход.
Тя се изправи.
— Тъй значи — обади се Глен, — туй са родителите ти, а?
18
Прекараха нощта в мотел в някъде в Индиана. Амбър отново барикадира вратата си, но не спря да се върти, преди да заспи чак половин час преди Майло да почука. Не закуси и държеше главата си сведена, нахлупила шапката, докато крачеха към Чарджъра навън. Той блестеше — мръсотията и калта от предния ден беше изчезнала, сякаш никога не е била.
Само ако това беше и истина.
Докато минаваха през Чикаго, Амбър омекна и разказа на Глен за Шанкс. Реши, че е заслужил мястото си на масата с готините деца. Докато прекосиха безкрайната периферия на града, изпълнена с търговски центрове и вериги ресторанти, паркинги и рекламни табели, които сякаш бяха копирани и разпространени в същия вид навсякъде, и пристигнаха в Спрингтън, Уисконсин, малко преди три следобед. Денят се беше свъсил, беше станало студено, а върху предното стъкло се изсипваха спорадични дъждове. Минаха покрай гимназията — сграда от червени тухли, построена на дузина стъпки над нивото на улицата, и продължиха към градския площад. От едната страна беше библиотеката, а срещу нея, от южната страна се намираше Кметството — бяла сграда с пилони, които подсказваха очевидната ѝ важност. На изток и на запад се редяха различни офиси и заведения за хранене.
Слязоха от колата. Протегнаха се. Беше може би десетина градуса по-хладно в сравнение с началото на пътешествието им и Амбър вече беше обула дънките. Усещаше ги странно по краката си. Навлече якето и се увери, че шапката е на мястото си.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
— Ще питаме за Дейкър Шанкс — отговори Глен, преди Майло да успее да каже нещо. — Ще се разделим. Така ще покрием повече площ. Колкото по-скоро го намерим, толкова по-добре, прав ли съм? Родителите ти са по петите ни, Амбър. Може и да съм успял да ги отклоня от следата вчера, но това няма да ги забави твърде дълго. Ето, този човек изглежда сякаш може да знае нещо.
Глен закрачи към един възрастен мъж, който разхождаше кучето си.
Амбър погледна към Майло.
— Наистина се опитва.
Майло кимна.
— Забеляза ли колко беше мълчалив тази сутрин? Не изръси нито една глупост за цялото време.
— И наистина беше много полезен вчера.
Майло се поколеба, после поклати глава.
— Това няма абсолютно никакво значение. Ще го оставим тук, преди да говорим с Шанкс. Колкото по-малко знае… — гласът му заглъхна.
Амбър се намръщи.
— Какво?
— Нищо.
— Майло, какво?
Майло въздъхна.
— Родителите ти го познават вече. Ако го зарежем тук и го намерят, може да…
— Мислиш ли, че биха го убили?
— Убили са онези ченгета, без много да му мислят, нали?
Двамата се загледаха в Глен, който сега спореше с дядото, докато кучето джафкаше наоколо и се хвърляше да хапе краката му.
— Та, значи — продължи Майло — да го зарежем ли, или…?
Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.
Глен изтича обратно.
— Какво? Защо се смеете?
— Нищо — отвърна Амбър, като се опитваше да се удържи. — Научи ли нещо?