Тя въздъхна.
— Приключи ли вече?
Глен се ухили и се обърна към Майло.
— Какво е микрофиш?
— Микрофилм.
— Ооо, значи не е фишек.
— Хайде — каза Амбър, — да отидем да хапнем нещо. Умирам от глад.
Обядваха, седнали до прозореца на едно от кафенетата на площада. Наблюдаваха гимназистите, които се прибираха към къщи. Една тумба младежи влезе в кафенето и Амбър изгледа Майло с надигнати вежди. Той вдигна рамене и кимна, а тя се завъртя на стола си.
— Здрасти — започна тя, като внимаваше да не говори много високо. — Чудех се дали можете да ми помогнете? Да сте чували за един човек на име Дейкър Шанкс?
Името накара хлапетата да се отдръпнат подозрително.
— Питайте някой друг — каза едно от тях.
— Значи сте чували за него?
— Не говорим за това.
— Защо не?
— Понеже ги е страх — отговори най-малкото детенце — чернокожо, със сладурски големи очи. — Страх ги е, че ще им вземат джобните.
— Няма значение — прекъсна го друг, стана и излезе, последван от приятелите си. Всички, с изключение на мъника.
— Чувал ли си за Шанкс? — попиша Амбър.
— Мно’о ясно — отвърна хлапето.
— Ами другите? Не говорят за него, защото ги е страх от него ли?
Детето се засмя.
— От кой да ги е страх? От Торбалан ли? Нее, страх ги е, ‘щото миналата година няколко от нас разпердушиниха две от ония куклените къщички, дето са в училището и хората, като разбраха, направо ни смачкаха от бой. Имам предвид възрастните, нали схващате? Налагаха ме и ме ритаха, докато лежах на кълбо на пода и си изревавах очите. Безобразно поведение, ако ме разбирате какво имам предвид.
— Извинявай, куклени къщи ли каза?
— Знам де, знам! Куклени къщи. Тоя град направо е побъркан по тях.
— Как се казваш? Аз съм Амбър.
— Уолтър съм — отвърна хлапето. — Уолтър С. Брайънт. „С“ ще рече Самюъл. По едно време имах един учител, дето викаше, че с такова име ми е писано да стана поет. Ама човекът не знаеше въобще за какво става дума. Аз едва пиша, а повечето думи, дето знам, не се римуват.
— Уолтър, а какво им е толкова важното на няколко къщи за кукли?
— Вие откъде сте?
— От Флорида.
— Флорида — повтори той. — Чакай, имаш предвид Дисни Уърлд и всичко останало?
— Аха, имаме си Дисни Уърлд.
— Ти ходила ли си?
— Няколко пъти — отговори тя. — Но винаги с приятели, никога с родителите си.
— Леле-мале — рече Уолтър. — Дисни Уърлд. Щеше да ми хареса, да се разхождам насам-натам и всичко да е като в анимационен филм или нещо такова. Срещала ли си Мики Маус?
— Да.
Уолтър се засмя.
— Колко яко. Срещала си Мики Маус. Това е супер яко.
— А пък аз съм от Ирландия — намеси се Глен.
— Не ми дреме — отвърна Уолтър.
— Ще ми разкажеш ли за куклените къщи? — помоли Амбър.
— А, да — каза Уолтър. — Разбрах, че не сте оттук, понеже иначе щяхте да знаете вече. Има една тъпа история, която всички разправят цял живот и всички очакват да повярваме, сещате ли се? За Дейкър Шанкс. Той е бил истински, живял е през седемдесетте, това съм го проверил. Бил е майстор на играчки, ясно? Имал малка работилница там в оня край, където преди са били игрите, обаче правел само смотани играчки като кукли и модели на влакчета и разни такива. Нищо яко. Обаче това, което никой не знаел, било, че освен това е сериен убиец и е избил една камара народ преди ченгетата да се сетят кой е и да дойдат и да го гръмнат.
— И аз проверих — каза Амбър. — Но никъде не се споменаваше нищо за куклени къщи.
— Много ясно — отвърна Уолтър, — понеже туй е частта, дето си я измислят, нали се сещаш? Разправят, че той се върнал от мъртвите, така де, след десетина години, и пак започнал да убива, обаче, такова, смалявал жертвите си или нещо такова, и ги пъхал в куклените къщи, дето правел.
Амбър се намръщи.
— Смалявал ги е?
— Голяма глупост, нали? Не само, че го изкараха, че се е върнал от мъртвите, ами че и хора смалявал, моля ти се. Както и да е, в училището има три къщи, в които, според приказките, имало от тези смалените жертви — макар че съвсем официално са си най-нормални куклени къщи и няма абсолютно нищо странно в тях. Понеже всяко училище си има по няколко къщи за кукли в огромни стъклени витрини точно до входната врата, нали така? Така де, точно тази част си е съвсем нормална. Нищо странно. Питайте който и да е от учителите — всички разправят, че историята е пълна измислица, обаче го казват по начин, дето те кара да си мислиш, че лъжат. Налагаше се да минаваме покрай тях всеки Божи ден. Не съм глупак. Знам защо са били там. То си беше послание, нали? Стойте в училище. Не надигайте глава. Не подлагайте на съмнение авторитетите. Или Дейкър Шанкс ще ви хване.