— Е, почти всички в училище нямаха нищо против, обаче аз и още един-двама други, дето ги видяхте преди малко, се уговорихме един ден и си рекохме „Ей, вече ни писна да ни взимат за глупаци“.
— И затова разрушихте къщичките.
Уолтър кимна.
— Стъпкахме две, докато не станаха на трески, преди да ни сгащят.
— И какво стана после?
— О, всички изтрещяха. Знаех, че в училище ще се разбеснеят и така нататък, обаче те заплашиха да ни изключат. Това беше луда работа. Единствената причина да не ни изгонят беше, че не искаха Департамента по образование да разбере за тъпанарските им истории. Обаче и всички останали, целият град се настрои срещу нас. Всички, освен старите хора. Те не разбираха каква е цялата тази шумотевица. Обаче нашите, някои братя и сестри даже, те просто… не знам защо го взеха толкоз на сериозно.
— Тогава ли те набиха?
— Аха — отвърна Уолтър без особена горчивина. — Посред бял ден. Трябваше да стоя цяло лято вкъщи след това. Хората в тоя град са откачени и всички боготворят онази мадама Медина.
— Коя?
— Хедър Медина. Тя е човекът, който спря Дейкър Шанкс да не може да убива повече хора. Според историята.
— Още ли живее тук някъде?
— А, да, живее на улица „Пайн“. Работи в библиотеката.
— С кестенява коса? — попита Майло. — Със сребрист кичур?
Уолтър кимна.
— Да, това е тя. Обаче дори не споменава името му, така че ви пожелавам успех с измъкването на каквато и да е информация от нея. Тя изглежда съвсем нормална, но и тя е откачалка, като останалите. Затова и мъжът ѝ я е напуснал — така съм чувал. Очакваха, че ще се хванем на тая история и всъщност побесняха като не стана. Стана ли достатъчно голям да мога да шофирам, изчезвам оттук. Може да не знам да пиша или да римувам, обаче ми сече пипето. По-умен съм от всеки в този град, всъщност.
— Определено изглежда така — каза Амбър. — Благодаря ти много за помощта.
— За нищо — отвърна хлапето. — Предполагам, че ще се погрижите за това?
Той вдигна пакетчето с понички, така че барманът да го види, а Амбър се усмихна.
— Разбира се, Уолтър. Ще се видим.
— Споко — отговори Уолтър и излезе.
Амбър плати поничките и се присъедини към Майло и Глен, докато те си обличаха якетата.
— Мислиш ли, че може да си върнеш позициите при библиотекарката? — попита Амбър.
— Не знам — призна Майло. — Жените сякаш бързо се учат около мен.
— Казах ти, че трябваше аз първи да говоря с нея.
Излязоха от кафенето и тръгнаха обратно към Чарджъра, където един набит човек в късните си шестдесет години стоеше и му се възхищаваше. Той им се усмихна кратко, докато наближаваха, а после Амбър забеляза звездата на ризата му и собствената ѝ усмивка избледня.
— Ето това е дяволски елегантен автомобил — каза мъжът. Мустакът му беше по-тъмен нюанс на сивото от косата му. — Един приятел имаше такава, когато бях млад. Светло златиста, така беше. Красота. Блъсна я съвсем наблизо оттук, караше твърде бързо и просто изгуби контрол. И толкоз. Слава Богу, нямаше други ранени, но приятелят ми… загина веднага. И оттогава, не знам, видя ли такава кола, си мисля само за… смърт.
Той се усмихна леко и вдигна рамене.
— Ето това е история с тъжен край — рече Майло.
— Нали? — човекът се усмихна, този път наистина, макар в усмивката да нямаше много дружелюбност. — Как сте, приятели? Казвам се Теодор Рузвелт, но се боя, че няма връзка с великия човек. Може да ми казвате Теди. И както може да прецените от звездата, аз съм шерифът на този край. Ако никой още не си е направил труда да ви каже — добре дошли в Спрингтън. А сега да споделите какво води такива приятни хора като вас в малкия ни град?
— Просто минаваме.
— А, този стар лаф. Просто минавате. Трудно е човек да завърже нови приятелства, когато всички просто минават, дали ви е минавало през ума това клише? Колекционирам ги аз — клишетата. Събирам ги, измислям ги и като свърша — ще ги сложа в една книга и някой ден ще я публикувам. Нищо претенциозно, нали разбирате? Ще я нарека „Мъдри слова“, или нещо толкова сърцераздирателно. Сантименталността продава.
— Това друго клише ли е?
Теди се усмихна.
— Май да. Но едва ли ще го включа в селекцията. Та, на семейно пътешествие ли сте?
— Точно това е, да — каза Майло.
— Вие и децата, на семейно пътуване. Жена ви не е ли с вас?