— Боя се, че вече не е сред нас.
— О, съжалявам да го чуя, господин Себастиан. Много съжалявам.
Въздухът застина около тях.
— Проверил сте регистрационния номер, а? — попита Майло.
— Едно от предимствата да бъдеш шериф — отвърна Теди. — Странно, в информацията за вас не фигурират данни за семейство.
Майло кимна.
— Децата са родени извън брачен съюз. Те много се смущават от това.
— Много — потвърди Глен.
— Децата ви не приличат много на вас — продължи Теди. — Освен това, както разбрах от определена библиотекарка на възраст, синът ви е ирландец — той напъха палци в гайките на колана си. — Хора като вас минават през града ни непрекъснато. О, и като казвам „хора като вас“, нямам предвид ирландци. Имам предвид сеирджии. Такива, които обичам да наричам хрътки. Чуват нещо за града ни, че сме имали сериен убиец и идват да ду̀шат, като си мислят колко е вълнуващо всичко, колко е забавно. Само че раните, които нанесе този човек, още не са се затворили, а това, че обикаляте и задавате нетактични въпроси, кара хората да настръхнат отново.
— Вината е моя — обади се Глен, отпуснал рамене. — Не съм му син, племенник съм му. И да, от Ирландия съм. Само че умирам. Не ми е останало много време.
— Така ли било?
— Така е. Дойдох да видя Америка преди… преди да си отида. И да, прав сте, аз помолих да дойдем в Спрингтън заради серийния убиец. Винаги съм се интересувал от такива неща. Нещо като нездраво любопитство, предполагам. Обаче никога не съм имал намерение да разстройвам някого, Шерифе. Наистина съжалявам.
— Как се казваш, синко?
— Глен, господине.
— Е, Глен, съжалявам да чуя за лошото ти здраве. От какво си болен, ако позволиш да попитам?
— Лупус.
Теди се намръщи.
— Фатално ли е?
— О, да — отвърна Глен. — Много.
— Сигурен ли си? Не мисля, че е фатално.
— Невинаги — бързо отговори Глен. — Ако се лекуваш, не е фатално, не. Рядко е с лош край. Но аз имам рядка форма на лупус, която е доста фатална.
— Глен, прощавай, че те питам подобно нещо, но ти знаеш ли какво е лупус? Един приятел е болен от лупус, един свещеник. Ставите му отичат, непрекъснато се обрива и дори косата му опада.
Глен кимна.
— Аз имам другия вид лупус.
— Този, който няма нито един от въпросните симптоми?
Глен загриза устната си.
— Имам чувството, че не ми вярвате.
Теди въздъхна.
— Не си много умен, синко, и няма проблем. Няма закон срещу това да си глупав. Както и няма закон срещу това да си хрътка, но ще се наложи да ви помоля да спрете да притеснявате хората с въпросите си — особено дъщеря ми.
— Дъщеря ви?
Теди кимна.
— Тя работи в библиотеката. Тя е библиотекарката, която не е възрастна.
— А — рече Майло. — Хедър ви се е обадила.
— Може да е споменала нещо по време на един от нашите разговори между баща и дъщеря.
— Значи сега ще ни изгоните от града?
Теди се засмя.
— Мисля, че няма да ми се наложи да правя нещо толкова драматично, нали? Точно обратното, всъщност. Става късно и понеже вие не сте оттук, бих желал да ви поканя да отседнете в нашия малък град.
— Много милосърдно от ваша страна.
— И за да ви спестя някой долар, ще дойдете да преспите при нас — при мен и съпругата ми. Предлагаме вкусна домашно приготвена храна. Добре ли звучи?
Майло погледна към Амбър и кимна.
— Разбира се — отговори. — Това би било страхотно.
— Отлично — засия Теди. — Ще ѝ кажа да подготви стаите. Тарифите ни за престой са доста конкурентни, само да знаете.
19
Домът на шериф Рузвелт представляваше малка спретната къщичка на края на града. Предният двор бе покрит с чакъл, вместо трева, както и павирана пътечка. Госпожа Рузвелт — Ела Мей, беше симпатична жена, но на Амбър ѝ се стори, че само се преструва на съдържателка на къща за гости. Имаше нещо в нея: начинът, по който задаваше въпроси и получаваше отговори, предполагаше остър като бръснач ум, дори за напредналата ѝ възраст. Да ръководи къща за гости просто изглеждаше твърде уседнало занимание за човек като нея.
Къщата изглеждаше като картинка — идеална смесица от различни брошури за местен туризъм. Всичко беше красиво, с обран простонароден чар. Майло и Глен трябваше да делят двойни легла в двойна стая, но Амбър си имаше стая само за себе си. Имаше малък телевизор в ъгъла, нищо общо с плоския екран.
Вечерята беше в осем. Амбър взе вана, за да убие времето, и, докато се излежаваше сред балончетата, се опитваше да не поглежда към обратното броене, запечатано на китката ѝ.