В момента сочеше 438. Три дни от двайсет и един вече бяха изтекли. Имаше още много време. Сума ти време. Ако успеят да намерят Дейкър Шанкс.
Щом удари осем, вече беше облечена и гладна. Слезе долу, следвайки ароматите.
Теди седеше в единия край на масата. Амбър и Глен седнаха от дясната му страна, а Майло — от лявата. Глен държеше ръката си свита, прикривайки Знака на смъртта по същия начин, както Амбър използваше гривните за нейния белег. Когато Ела Мей приключи със сервирането, тя седна срещу съпруга си.
Теди сплете пръсти и затвори очи.
— Мили Боже, благодарим ти за храната, на която ще се насладим сега. Благодаря ти за нашите гости — след първоначалната хладност, те се доказаха като достатъчно добри хора, а и си платиха в аванс, което винаги е знак за добри обноски. Благодаря ти, че днес нямаше мъртви тела и никакви истински престъпления, ако трябва да сме честни. Благодаря ти за прекрасната ми съпруга, за чудесната ми дъщеря и за това, че градът ми все така тъне в благополучие. Амин.
— Амин — промърмори Амбър, заедно с Глен. Майло и Ела Мей премълчаха.
— Е, Майло — започна Теди, докато посягаше към картофите, — с какво си изкарваш хляба?
— Справям се някак.
— И толкова ли? Това ли правиш?
Майло се усмихна като нормален добродушен човек.
— Свързвам двата края, как ви се струва това?
Теди вдигна рамене.
— Става. Човек, който не желае да говори за работата си, не бива да говори за работа. А откъде си родом?
— От Кентъки — отговори Майло.
— Аха — рече Теди. — Щатът на тревата.
— Така го наричат.
— Фермер ли си, Майло?
— Да, господине.
— Прасета? Добитък?
— По малко — усмивката на Майло беше лека, а тонът — спокоен. Сякаш беше друг човек. — Ела Мей, тази вечеря е бомба.
Ела Мей се усмихна.
— О, благодаря ти, Майло. Бомба, казваш? Никой преди не е наричал гозбите ми така.
Майло искрено се засмя.
— От колко време сте женени вие двамата?
— Бях на деветнайсет — отвърна Ела Мей, — а той беше на двадесет и три. Оженихме се през лятото. Баща ми, който беше шериф, не можеше да позволи на зет си да пропилее естествените си заложби във фабриката за алуминий, така че го назначи за заместник и го насочи по пътя на добрия, почтен защитник на закона, окапан със сос по брадата, когото виждате пред себе си.
— По дяволите — изруга Теди, попивайки соса със салфетка.
— Бяхме толкова влюбени.
Теди смигна на Амбър.
— Беше опиянена от мен.
— Да, да — рече Ела Мей, — на мен ми беше паднало пердето. Аз бях тази, дето се изчервяваше и се препъваше, и падаше по храстите…
Теди насочи вилицата си към нея.
— Еей. Паднах само върху един храст.
— Ама беше големичък.
— Едва не си строших врата тогава — промърмори Теди.
— Кълна се, че съпругът ми е по-умен, отколкото показва.
— Налага ми се — каза Теди.
— Баща ви беше ли шериф, когато Дейкър Шанкс е убивал хора? — попита Глен Ела Мей.
Усмивката на Майло се изпари.
— Глен, по дяволите!
— Какво?
— Човече, ти трябва да си най-нетактичният човек, който съм срещал някога и който не съм фраснал още — обади се Теди.
Глен доби объркан вид.
— Ама нали си говорехме за ченгета и за шерифи, и за такива работи. Реших, че ще е естествен преход към, нали се сещате…
— Не говорим за този човек на масата — каза Ела Мей.
— А, да. Ъъ, съжалявам.
Тя кимна. Теди налапа още една хапка в устата си и задъвка. Майло изглеждаше бесен. Минаха трийсет секунди, през които никой не се обади. Китката на Амбър гореше. Тя раздели гривничките и хвърли отново поглед: 436 часа.
— Търсим го — тихо продума тя.
— Кого търсите? — попита Ела Мей.
— Шанкс — отговори тя. — Трябва да го намерим.
Майло я наблюдаваше, но си мълчеше. Глен ѝ хвърли яростен поглед и я срита под масата. Тя му отвърна с по-голяма сила.
— Ауч! Божке ле!
— Излъгахме ви — продължи тя. Теди постави на масата ножа и вилицата си и започна да слуша. — Животът ми е в опасност. Няма да ви кажа как или защо, или кой ме гони, защото, съжалявам, но за вас е по-безопасно да не знаете. И аз съм в по-голяма безопасност, ако не знаете. Излъгахме ви. Не сме семейство. Дори не се познавахме до преди няколко дни.
— Не съм ѝ братовчед — намеси се Глен, докато разтриваше глезена си.
— Това не ги интересува — рече Майло.
— Но аз наистина умирам — добави Глен. — Само че не от лупус. Дори не съм сигурен какво е. Имам Знака на смъртта и…
— И това също не ги интересува — каза Майло.