— Съжалявам — тихо каза Амбър.
— Това за известно време раздели семейството ми. Но родителите ми… не знам. Може би са по-силни от повечето хора. После, точно година по-късно, изчезнаха още пет човека. Мъж, жена и три деца. След година още петима… Нямаха връзка помежду си, но поне приблизително си приличаха на външен вид. Тъкмо това правеше Шанкс. Създаваше гротескните си малки семейства.
— А всички са мислели, че става дума за убиец-имитатор — намеси се Майло.
— Всички, освен мен — отвърна Хедър. Тя затъркаля количката с книги към секцията за готварство и започна да ги прехвърля по рафтовете. — Дори майка ми не можеше да види какво става. Има удивителен ум, но да помислиш, че един убиец се е върнал от мъртвите, беше твърде много дори за нея. Бях на шестнайсет и Шанкс ме погна — гонеше ме в стария театър, където правехме рециталите си. Аз изтичах право към стаята на чистачката, след това полетяхме, а когато погледнах нагоре, Шанкс го нямаше. Аз и няколко приятели разбихме стария му магазин и открихме тайна стая, която баща ми и колегите му дори не бяха търсили. Беше пълна с къщи за кукли. Напълно обзаведени, но само половината бяха запълнени с фигурки. Тези малки човечета, като порцеланови или нещо подобно, седяха по масите или гледаха телевизия, или си играеха с дребни, дребни играчки на пода. Веднага разпознах сестра си. Седеше на леглото на горния етаж на една от къщите и четеше книга с широка усмивка на лицето.
— Фигурки на жертвите му — обади се Глен. — Зловещо.
Хедър поклати глава.
— Не разбираш. Шанкс правеше къща, обзавеждане, всичко останало. Но не правеше фигурки. Хващаше ги.
Майло се намръщи.
— Моля?
Хедър се увери, че възрастната библиотекарка не е наоколо и се наведе към тях.
— Фигурките бяха жертвите му. На кукленското легло седеше сестра ми. Реалната ми сестра. Но пък беше направил грешка с усмивката ѝ. Кристина винаги се усмихваше някак накриво. Беше го объркал.
— Но ти каза, че са били направени от порцелан — каза Амбър.
— Така изглеждаше — отвърна Хедър. — Но аз видях какво прави с телата им, когато вече са мъртви. Той ги балсамираше. Мазето на магазина му беше голяма зала за балсамиране. После ги преобличаше и… и ги поставяше в нужната поза. Зашиваше изражения на лицата им и нагласяше ръцете им така или иначе… Когато се получеше каквото искаше, ги покриваше с нещо като смола, за да останат, както са и ги поставяше в къщата.
— Аха, ама не, още не схващам — заяви Глен. — Понеже фигурките в куклените къщи са малки. А звучи сякаш ни казваш, че той ги е убивал, балсамирал и после ги е смалявал, а пък си нормална жена с всичкия си, така че не е възможно да казваш точно това.
— Не ги смаляваше — отговори Хедър. — Не и наистина. Шанкс го наричаше „входомагия“. Имаше един ключ, специален ключ, който действаше като тунел, така мисля, между една врата и коя да е друга врата — по негов избор. Така отвличаше и хората. Така изчезваха.
— Когато отвлече Глен — приятеля ми, му беше разказал за това. Глен беше написал всичко. Аз открих записките, докато го издирвах — парченце хартия, напоено с кръв. Шанкс е свързвал нормална врата с вратите на кукленските къщи, а преминаването през вратата е смалявало преминаващите. Шанкс работеше върху телата тук, поставяше ги в подходящите пози, а после ги прехвърляше през вратата в кукленските къщи, където те добиваха размера на фигурки.
— Наистина не искам да те обидя, като кажа това — обади се Амбър, — но се надявам, че разбираш колко откачено звучи всичко това.
Хедър се усмихна тъжно.
— Наясно съм.
— Понеже наистина звучи откачено.
— И е откачено — каза Хедър. — Но също така е реално случило се събитие. Хората също го знаят. Е, поне тези от моето поколение. Всички са чували историите. Бяха там, когато Шанкс започна да преследва мен и приятелите ми. Може и да не вярват вече на историята, може да са си съчинили някакви рационални обяснения или въобще да са отписали всичко като пълна безсмислица, но част от тях все още го вярват.
— Затова са напердашили онези хлапета миналата година — каза Майло.
— Горкият малък Уолтър — кимна Хедър. — Чувала съм неговата теория — че това е само някакъв заговор, за да накараме децата да бъдат послушни. Ако бях на негово място, сигурно и аз щях да мисля същото. Но да държим къщите в училището беше нашият начин да почетем жертвите на Шанкс, да не ги забравяме, въпреки невъзможността да излезем на светло и да разкажем на всички какво всъщност се случи. Хората, които са напердашили децата, вероятно дори не са разбрали защо толкова са се ядосали — поне не и съзнателно. Но целият град е белязан от Дейкър Шанкс и той още ни преследва.