— Как успя да го спреш? — попита Амбър.
— Първото нещо, което направих, бе да открадна ключа. После го хванах в капан. Успях да го излъжа сам да се хване, всъщност, в четвъртата къща. Аз бях единствената сред приятелите ми, която оцеля и дори това се случи на косъм.
Тя вдигна блузата си, за да им покаже неравния белег на корема си.
— Яко — с въздишка промълви Глен.
Амбър наблюдаваше как Хедър хвърли един скришен поглед към Майло и след това, сякаш осъзнала какво е направила, се изчерви и се засуети да напъха блузата в полата.
— А къде е сега тази къща? — попита Амбър.
— Защо?
— Ние… трябва да поговорим с Дейкър Шанкс.
Хедър спря да прави каквото правеше. Мина половин минута, през която никой нищо не каза. Дори Глен си мълчеше.
— Кои сте вие? — попита най-сетне Хедър.
— Просто се налага да го попитаме нещо — отвърна Амбър. — Само едно нещо и се махаме.
— Кои сте вие?
Амбър се опита да измисли най-добър начин, за да каже онова, което имаше да казва.
— Едни хора искаш да ме убият. Те са чудовища, мисля. Като Шанкс. Няма да спрат, докато не умра. Единствената ми надежда е да намеря един човек — този, когото сме тръгнали да търсим, а Шанкс е единственият, който знае как се казва.
— Те са като Шанкс?
Амбър кимна.
— И са петима. Моля те, Хедър, искам само да го питам за името на човека.
— Бих искала да помогна — отговори Хедър. — Наистина. Но никой няма да говори с Шанкс. Никой. Едничка възможност да му падне да се измъкне и той ще се възползва.
— Няма да направим нищо, с което да рискуваме…
— Съжалявам — отсече Хедър. — Вече е убил твърде много хора. Държа го в капана, само защото никой не знае, че е там и със сигурност, защото не позволявам на никого да говори с него. Просто ще трябва да намерите друг начин да се сдобиете с информацията, която ви е нужна.
— Друг начин няма — каза Майло.
— Тогава съжалявам. Наистина. Но ако Шанкс се освободи, няма да погне вас. Ще погне мен. И хората от този град. Спрингтън отново ще се превърне в ловно поле.
— Може да сме в състояние да помогнем — каза Амбър. — Затворен е в куклена къща, но колко сигурно може да е това? Децата с лекота са разбили вече двете в училището. Някой ще го намери в крайна сметка.
— Предполагам, че имате по-добро предложение, в такъв случай?
— Ще отнесем къщата далеч оттук — каза Майло. — Ще я унищожим, ще я закопаем, ще я изгорим, каквото трябва.
— Твърде рисковано е. Съжалявам, но няма да размисля по този въпрос. Майка ми предложи да поговоря с вас, е — поговорихме. Ако знаех, че всъщност искате да говорите с него, никога нямаше да се съглася. И ако майка ми беше наясно с това, се съмнявам, че изобщо щеше да ви споменава пред мен. Не мога да ви помогна и няма да ви помогна. Съжалявам за това, искрено. Но ще трябва да ви помоля да напуснете библиотеката.
Амбър вече нямаше аргументи, затова преди да се усети, вече излизаше навън под яркото слънце, следвана по петите от Глен и Майло.
— Хм — рече. — Не смятах, че в крайна сметка ще откаже. Така де, редно беше да го мисля, но не го мислех. Не можем да я накараме да ни каже къде държи Шанкс, нали? Аз… нямам никаква представа какво да правя сега. Какво ще правим?
Глен вдигна рамене.
— Да влезем с взлом в дома ѝ, как ви се струва?
Амбър се намръщи.
— Сериозно?
— Разбира се. Това е на живот и смърт, нали така? Трябва да говориш с този тип, така че нека просто претърсим къщата ѝ и го намерим, после да се ометем, преди баща ѝ да ни подгони с пушката. Знаем ли къде живее?
— Улица „Пайн“ — отвърна Майло.
— Ето на — плесна с ръце Глен. — Това е планът, нали?
Амбър изгледа Майло.
— Да — отвърна той. — Това е планът.
Улица „Пайн“ беше типична жилищна зона: спретнати ливади, подрязани плетове и нито едно маслено петно по алеите към гаражите. Те откриха къщата на Медина без никакъв проблем, минаха покрай нея и стигнаха до ъгъла на улицата. Амбър и Глен се върнаха пеша, позвъниха на вратата и зачакаха. Говориха си глупости, но го правеха шумно и с повечко фалшив патос. Една съседка, която разхождаше кучето си, ги видя. Те се усмихнаха любезно и отново позвъниха на вратата.
Тя се отвори и Майло ги пусна да влязат. Докато претърсваха къщата, Майло направи всичко по силите си да закърпи прозореца, който беше счупил. Остави и пари на масата за ремонт. Куклената къща я нямаше никъде. Таванът беше празен. Мазето — пустош.