Къщичката я нямаше.
Върнаха се в Чарджъра.
— Хубаво — обади се Глен. — Вече нямам никакви идеи.
— В библиотеката е — каза Амбър. — Няма как да не е, нали? Такава стара сграда най-вероятно има стотици помещения, които не се използват. Бас ловя, че има и от онези големи стари катинари на вратите.
— Ако къщата не е на мястото, където живее — потвърди Майло, — значи най-вероятно е на мястото, където работи.
Глен звучеше сърдито от задната седалка.
— Ще отнеме цяла вечност да претърсим това място.
Майло запали колата.
— Тогава май ще трябва да свършим тази работа през нощта.
21
Библиотеката беше зловещо място в тъмното.
Персоналът изгаси лампите и заключи. Хедър Медина си тръгна последна. Когато се възцари тишина и минаха десетина минути, Амбър и останалите се показаха от тоалетната, където се бяха скрили. Единствената светлина, докато се провираха през лабиринта от книжни лавици, идваше от фаровете на спорадично преминаващите по улицата коли. Тези светлини танцуваха и прескачаха от пода към тавана, а сърцето на Амбър затуптяваше силно всеки път.
Разделиха се, което се улесни от факта, че Глен намери връзка ключове в кутията с входяща поща. Заключените врати се разтваряха широко и разкриваха складове, кутии с книги и гипсови бюстове, събиращи прах. Намериха струпани едно върху друго бюра и стая, пълна със счупени столове.
Най-накрая откриха една врата в края на тъмен коридор без прозорци, за която нямаха ключ. Майло клекна и започна да насилва ключалката. Отне повече, отколкото очакваше Амбър.
Когато и последното резе се плъзна на място, Майло хвана дръжката и натисна. Вратата се отвори и откри малка стая с една-единствена маса в средата, върху която стоеше куклената къща.
Амбър влезе. Бяха достатъчно дълбоко в библиотеката, за да се почувства сигурна и да включи осветлението. Единствената крушка загря бавно, а светлината ѝ беше замъглена от събралия се прахоляк.
Къщичката за кукли беше великолепна. Входна врата, два етажа и таванско помещение. Беше от нещата, които Амбър би обожавала в детството си, само родителите ѝ да бяха обръщали внимание на тънките ѝ намеци. Само да не бяха планирали да я убият още от деня, в който е била зачената.
Тя надникна през малките прозорчета и забеляза мебелите. Легла и гардероби. На долния етаж имаше хол със стълбище и кухня.
— Виждаш ли нещо? — прошепна Глен до нея.
Нещо мина покрай прозореца и Амбър се дръпна рязко.
Имаше миг, в който, както си стоеше, косъмчетата на врата ѝ настръхваха, а всеки инстинкт ѝ подсказваше да бяга, в който искрено обмисляше дали да не се обади на родителите си и да ги помоли да променят плана си и да ѝ позволят да се прибере. В този момент беше готова да им прости, да продължи с живота си така, сякаш нищо не се е случило.
Моментът отмина.
Тя прочисти гърло.
— Ехо? — повика. Надникна по-отблизо, но вътре беше тъмно. — Там ли сте? Дейкър Шанкс, чувате ли ме?
Никакъв отговор. Поне не отговор, който можеше да чуе.
Глен приклекна, за да погледне през страничните прозорци.
— Може да спи — рече той, после почука силно по покрива. — Ей, ти там вътре, събуди се!
Майло хвана здраво китката на Глен.
— Моля те, не прави това със сериен убиец.
Глен издърпа ръката си.
— Какво? Той живее в къща за кукли. И е с размера на Палечка, за Бога. Мислиш, че ме плаши?
— Не става дума дали те плаши, или не — отвърна Майло, — въпросът е принципен. Когато е възможно — не дразниш серийните убийци. Това е просто житейско правило.
— Не мисля, че важи за серийни убийци, които можеш да побереш в джоба си.
— Тихо — каза Амбър, навеждайки се по-ниско към големия прозорец на горния етаж — този, който гледаше към площадката на стълбището. Някой стоеше там съвсем неподвижно. Някой, който не беше там няколко мига по-рано.
— Ехо? Господин Шанкс?
Тогава го чу. Всички го чуха. Мъжки глас. Тих.
— Здравейте — каза той от къщичката.
Ако един глас можеше да пълзи, този го правеше. Полази по лицето на Амбър, изпълзя в ушите ѝ, забърза се и проникна в мозъка ѝ. Можеше да усети краката му — студени и безумни.
— Имате цялото ми внимание.
Устата ѝ беше пресъхнала. Толкова пресъхнала.
— Господин Шанкс, казвам се Амбър. Аз трябва…
— Приятно ми е, Амбър.