За момент тя не можеше да продължи.
— Да — рече и се почувства глупава и уплашена, и вдетинена. Толкова силно се боеше. — Имам нужда от помощта ви. Ние дойдохме…
— А кои са придружителите ти? — попита Дейкър Шанкс с онзи негов зловещо-лазещ глас.
— Ъъ, това е Майло, а това — Глен.
— Привет — рече Глен. Дори той звучеше изплашен.
— Господин Шанкс — започна отново Амбър. — Тук съм, защото ми казаха, че познавате един човек, който е измамил Сияйния демон — направил е сделка с него, а после е избягал.
Последва пауза.
— Ах, да — донесе се гласът от прозореца. — Действително, познавам го. Срещнах го преди много години. Интересен човек.
— А дали случайно си спомняте името му или мястото, където бихме могли да го открием?
— Помня името му, да, а също така знам кое е градчето, в което е роден. Това дали ще ви свърши някаква работа да го откриете?
— Да — отговори Амбър. — Много.
Последва момент на мълчание от къщата.
— Колко хубаво — каза Шанкс.
— Наистина ли сте малък? — внезапно попита Глен, когато любопитството му надделя над страха. — Може ли да ви погледна?
Майло постави ръка на рамото му, за да го накара да млъкне.
Амбър гледаше вцепенено, благодарна на Глен за възможността да се съсредоточи върху нещо, което можеше гледа с презрение. Тя с нежелание погледна отново през прозореца.
— Съжалявам за това — каза тя. — Този човек… дали можете да ми кажете името му?
Шанкс отвърна:
— Прощавай за въпроса… Амбър, нали така беше? Прощавай за въпроса, Амбър, и извинявай за грубостта, но аз какво точно ще спечеля от това нещо?
Тя се намръщи.
— Моля?
— Ако ти кажа това, което си дошла да научиш, аз какво ще получа в замяна?
— Аз… аз не знам. Какво искате? Не можем да ви освободим.
— И защо не?
— Защото ще убиете още хора.
— И? — рече Шанкс.
— И вината ще бъде моя.
— И това ще те разстрои?
— Ами да.
— Любопитно момиче. Я ми кажи — защо ти трябва човекът, когото търсиш?
— Просто искам да поговоря с него — отвърна Амбър, осъзнавайки колко жалко звучи отговорът ѝ.
— За Сияйния демон?
— Да.
Мъжът на прозореца помръдна леко и светлината сякаш го удари в лицето. Беше облечен в риза с къс ръкав и вратовръзка.
— Искаш да сключиш сделка? Или вече си сключила сделка и си променила решението си? Може би съм в състояние да ти помогна. Пусни ме и ще поговоря със Сияйния демон от твое име.
— Съжалявам, господин Шанкс, но няма да излезете оттам.
— Тогава какво друго можеш да ми предложиш? Затворен съм в куклена къща — какво, освен свободата, смяташ, че бих пожелал? Домашен любимец?
— Може да ви намерим малка сладка количка — обади се Глен. — И да ви метнем едно Барби, ако се чувствате самотен.
Амбър замръзна в очакване на отговор от Шанкс.
— Приятелят ти е много груб — каза сетне той.
— Съжалявам — отвърна тя. — Освен това не ми е приятел. Господин Шанкс, абсолютно прав сте — нямам какво да ви предложа. Няма да ви пуснем. Убивал сте невинни хора преди и ще го направите отново. Не мога да позволя това да се случи.
— Тогава сме в патова ситуация.
— Май е така — тя прехапа устна. — Защо тогава просто не ми го кажете? Така и така няма да излезете, нали? Значи сделка няма да има. А щом няма да има сделка, няма какво да спечелите в тази ситуация. А щом няма какво да спечелите, тогава няма и какво да загубите, ако ми кажете онова, което искам да разбера, нали?
Нисък смях.
— Разбирам логиката ти. Много умно, млада госпожице.
— Благодаря.
— Но грешиш за това, че нямам какво да спечеля. Разбираш ли, затворен съм тук от… всъщност дори не знам откога.
— Трийсет и една години — включи се Глен.
— Наистина? Виж ти… от трийсет и една години. Представи си само. В такъв случай — затворен съм тук от трийсет и една години. Не мога да полудея и не мога да се самоубия, защото вече съм мъртъв. И така си седя тук вече трийсет и една години и излизам от ступора си, само когато се отвори онази врата и малката Хедър Рузвелт си напъха красивата главица, за да провери, че всичко си е на мястото. О, само че тя вече не е Рузвелт, нали така? Тя се омъжи. Не ми казва за кого, но аз видях халката — докато още беше там. Обаче и тя остарява, не мислите ли? Всеки следващ път, в който я видя, все по-малко и по-малко прилича на онази проблемна тийнейджърка, която ме хвана в този капан.
— Но ето — седя си тук. Отегчен. Без нужда от храна и сън. Не остарявам. Усещам всяка една от секундите, които се влачат — твърде много, за да ги преброиш, за да ги проследиш. Не съм говорил с никого през цялото това време. Напоследък си говоря сам, само защото харесвам как звучи гласът ми, както вероятно сте се досетили. Не съм говорил с никого и не съм имал вземане-даване с никого, докато вие тримата не влязохте тук.