Амбър тихичко изтича в друга стая, която бе отрупана с лавици от пода до тавана. По лавиците имаше редове картонени ивици, изрисувани като гръбчетата на неизвестни никому книги. Това беше библиотеката, а също така мокро помещение с пералня и пластмасово легло за куче.
Отново закачи крака си. Между двете помещения се образува съвсем права пукнатина. На мозъка ѝ, омаян от адреналина, му трябваше кратък момент да подреди нещата. Това все пак беше кукленска къща. Предната ѝ част представляваше фасада, която се разделяше някъде по средата, за да се отвори на две не съвсем равни крила, като корицата на книга, разкривайки вътрешността с всичките ѝ полу-стаи. Затворена, къщата беше абсолютно лишена от смисъл, събрана под неестествен ъгъл.
— Амбър — повика Шанкс с напевен глас.
Тя се сниши в тъмнината зад пералната машина. Ръцете ѝ трепереха.
— Държиш се глупаво — продължи той. Все още се намираше в хола, вероятно се чудеше накъде е тръгнала. — Няма да те нараня. Ти си първият човек, с който ще мога да си поговоря очи в очи, за цялото това време, прекарано тук. Излез. Хайде. Знаеш, че в крайна сметка ще те намеря.
Тя се премести леко напред и надникна иззад една от книжните лавици. Успя да го мерне, точно колкото да забележи ножа в ръката му. Той беше решил да провери първо другата част на къщата. Това ѝ даде още малко време, възможност да помисли, да сложи мислите си в ред.
Когато не я намери оттатък, ще дойде насам и ще я открие за секунди. Така че трябваше да се движи. Нагоре. А дотам имаше много разстояние. Горе сигурно имаше много спални, което значеше и повече скривалища. Тя се хвана за един от книжните шкафове, и се приготви да се изправи на омекналите си и треперещи крака, когато забеляза ръката си и колко мека и розова беше.
Почти беше забравила.
Преобрази се. Отново почувства онази болка — особената болка, когато силата я изпълваше, крайниците ѝ се удължаваха, а тялото ѝ придобиваше друга форма. Сега имаше рога, а ръцете ѝ бяха с дълги пръсти и черни нокти на връхчетата. Потисна страха и се изправи. Залази бързо и тихо обратно през кухнята-дневна, сключила поглед върху мрака от другата страна на хола.
Стигна до стълбището. Отдалеч парапетът изглеждаше красиво оформен, но докато се изкачваше нагоре, усещаше под дланта си трески и неравности. Но пък стъпалата не скърцаха, за което беше благодарна. Потъна в тъмнината, след което се шмугна в светлина — ярката светлина, която проникваше през кръглото прозорче на къщата и окъпваше площадката на втория етаж в демонично червено и огнено оранжево.
Амбър се дръпна встрани, в сенките и приклекна, като гледаше през дървения парапет надолу към хола. Минаха секунди и Дейкър Шанкс се появи, пресичайки от едната страна на стаята към другата. Тя наблюдаваше врага си, наслаждавайки се на идеята колко лесно ловецът се превръща в плячка. Нужна е само нова гледна точка.
Отдясно имаше полу-стена с врата, която водеше към спалня, а тапетът беше в тъмен цвят — синьо или нещо подобно. Може би зелено. Залепена за тази спалня, в затвореното крило от предната част на къщата имаше друга спалня в по-светли тонове. Трудно беше да прецени в тъмното, но вероятно беше в розово.
От лявата страна беше основната спалня и баня с джакузи и вана. Но пък нямаше душ. Имаше още тоалетна и мивка с парче отразяваща пластмаса в рамка, което играеше ролята на огледало.
Дейкър Шанкс се върна в хола и вдигна глава. Беше дребен човек с тъмна, но посивяваща коса, която оредяваше на челото — сякаш се страхуваше от лицето му. А то си беше за страх. Дълъг нос и тънки устни, очи, прикрити в сянка.
— Там горе ли си, Амбър? Да не би да се промъкна под носа ми? О, ама си умница. Хитруша, нали? Но знаеш ли какво си, преди всичко? Ти си забава. Забавна си. Така че слез долу, Амбър. Спечели играта на криеница. Предавам се.
Той вдигна ръце в знак на отстъпление и се разсмя.
— Чакам — отвърна Амбър.
Шанкс обърна глава към мястото, където се спотайваше тя. Но не я виждаше. Очите му минаха над нея.
— Какво беше това? — извика той. — Боя се, че не чух добре. Стар човек съм, нали разбираш. Не съм така млад, както когато…
— Казах, че чакам.
Шанкс фокусира поглед върху позицията ѝ и изпъна устни в такава усмивка, сякаш се отвори рана.
— Чакаш мен?
— Не съм като другите, които си убил — отговори Амбър. — Няма да крещя и да бягам.
— Ооо — рече Шанкс и се разсмя. — Боец си имаме, така ли? Хедър също беше боец на млади години.
— И те е победила — отвърна Амбър. — Така че и аз сега ще те победя.
— Грешка — заяви Шанкс и за пръв път през лицето му премина искрица раздразнение. — Тя ме изигра. Не ме победи, а ме изигра, така че сам да си причиня това.