— Хайде — рече Амбър.
Глен пъхтеше и хриптеше по целия път до училището, а тя бягаше с лекота и старателно заобикаляше всеки тъмен вход, докато Глен се препъваше, твърде зает да се тревожи за заплахата, която представляваше Шанкс. Стигнаха до ъгъла и спряха, надничайки към другия край на улицата.
— Не изглежда да е тук — прошепна Глен, пъхтейки тежко.
— Да се приближим повече.
Глен я стисна за ръката. Едва успяваше да обхване бицепса ѝ с длан.
— Може би трябва да изчакаме Майло. Той все пак има пистолет, нали? Така де, ти си имаш нокти и си уникална, обаче пищовът си е пищов.
— Ако се забавим, може да нарани някого.
— Е, и? Наистина ли ти пука?
Тя рязко извърна глава към него.
— Какво?
Той вдигна ръце.
— Ей, извинявай де. Просто… Не настоя особено да остана с Хедър, нали се сещаш?
Тя изръмжа.
— Ти каза, че тя ще се оправи.
— Е, така де, ама аз откъде мога да знам? Казах го, само за да дойда с теб.
Тя се наведе.
— Разбира се, че ми пука дали Шанкс ще нарани някого.
— Добре. Хубаво. Реших, че може и да не ти пука особено за такива неща. Грешката е моя.
На Амбър ѝ се прищя да го удари, да изкара яда и отчаянието си върху тъпото му лице, но точно преди да мръдне, зави аларма и отново привлече вниманието ѝ към училището.
— Изглежда, че ние сме късметлиите — рече.
— Ще звънна на Майло.
— Направѝ го. Аз ще… по дяволите.
Тя се скри, когато се появи една полицейска кола, премина през бордюра и спря точно пред стълбището.
— Еха — възкликна Глен. — Тук полицията реагира бързо.
Наблюдаваха как шериф Рузвелт излиза от колата, а Дейкър Шанкс се спуска към него по стълбите.
Амбър не чуваше какво казва Теди заради алармата, но Шанкс продължи да слиза с наведена глава. Теди се дръпна назад, а ръката му почиваше върху приклада на пистолета в кобура.
Амбър излезе от прикритието си и хукна към тях, а Глен притичваше след нея.
Беше на средата на улицата, когато Шанкс се доближи достатъчно, че Теди да го разпознае. Теди се дръпна рязко назад, посегна към пистолета си, но Шанкс направи три бързи крачки и заби ножа си в гърлото на шерифа.
Амбър изрева и Шанкс се обърна към нея с пистолета на Теди в ръка.
Тя спря и леко се препъна. Глен се блъсна в гърба ѝ.
Шанкс се усмихна.
— Къде е приятелят ти?
Амбър изсъска, когато Теди бавно се свлече на земята.
Това накара Шанкс да се усмихне още по-широко.
— Той е опасен тип. Стана ми ясно от пръв поглед. Ще ми направиш ли една услуга, моля те? Да го повикаш? Кажи му да дойде при нас, но да остави пистолета си?
— Няма го тук — отвърна Амбър.
— Но ще пристигне всеки момент — добави Глен.
— Е, в такъв случай трябва да се подготвя за идването му, нали така? — рече Шанкс. — И двамата ще дойдете с мен в училището, ако обичате. А, и госпожице, бъдете така добра да се промените от това прекрасно, червенокожо създание в невзрачното малко момиченце, което в действителност сте — би било просто прекрасно.
Не ѝ се искаше. Искаше да направи опит и да го нападне. Може би щеше да я застреля, а може би не. Можеше да пропусне. Само тя нямаше да пропусне. Щеше да му изчегърта лицето. Да изскубе очите му. Да разкъса гръкляна му със зъби.
Пистолетът в ръката му не помръдна. Амбър преглътна беса си и си върна нормалния вид.
— Ето на — рече Шанкс. — Така не е ли по-добре?
24
Алармата не спираше да вие. Пищеше сред широките коридори на училището — непрекъсната атака срещу тъпанчетата на Амбър, и излизаше през отворената врата, която водеше към нощта.
Глен седеше с ръка, заключена с белезници за радиатора. Самата Амбър беше на колене и двете ѝ ръце бяха заключени зад гърба. Наблюдаваше как Шанкс отваря стъклената витрина и прокарва дългия си пръст по контурите на кукленската къща вътре — последната оцеляла, която съдържаше в себе си толкова много от жертвите му.
Той се обърна към нея и се усмихна.
— Това е делото на живота ми — заяви той, а гласът му едва се чуваше заради алармата. — Това е всичко, което е давало някакъв смисъл на съществуването ми. Какъв е твоят смисъл, Амбър? Каква е твоята цел?
Амбър не отговори.
— Знаеш ли въобще? — продължи Шанкс. — Имаш ли изобщо представа? Вероятно не. Малцина имат. Аз нямах — докато бях жив. Трябваше да умра, за да мога да видя защо трябва да живея. Сияйния демон ми помогна.
Той ме дари с нов живот, даде ми ключа, който направи всичко толкова по-лесно. В теб ли е, между другото? Донесе ли го?