Шанкс се разсмя.
— О, Майло, съмнявам се, че ти си този, който може да вземе това решение.
— Аз и ти не си говорим на малки имена, Шанкс. Пусни я и няма да ти пръсна главата. Помниш какво е, нали?
Хватът на Шанкс се затегна.
— Така е, помня. Но може би си забелязал, че последният, който ми стори това нещо, лежи на пътеката отвън, а животът му изтича заедно с кръвта му.
Майло се усмихна леко.
— Забелязах, да.
— Свали оръжието. Знаеш, че не може да ми стори нищо.
— Това не е съвсем вярно, обаче, нали така? — попита Майло. — Не може да те убие, не, но може да те нарани. Може дори да те свали за достатъчно дълго, че да можем да свалим белезниците от ръцете на Амбър и да ги сложим на твоите ръце.
— Още една крачка — каза Шанкс. Студената стомана се притискаше все по-силно в главата на Амбър. — Само още една крачка.
Майло спря.
— Добро куче — рече Шанкс. — А сега хвърли пистолета.
— Боя се, че не мога да го направя. Противоречи на възпитанието ми.
— Хвърли го или онзи твой приятел, ирландският смешник, ще умре първи.
— Глен не ми е приятел — отговори Майло. — И в момента, в който дулото се премести от главата на Амбър, аз ще дръпна спусъка. Доста добър стрелец съм, трябва да знаеш.
— Тогава Амбър ще умре първа.
— Убиеш ли я, дърпам спусъка. Каквото и да направиш, спусъкът ще бъде дръпнат.
— Освен ако не се предам — каза Шанкс, — в който случай ти пак ще ме натикаш в онзи затвор. Мислиш, че ми предлагаш възможности, но всички свършват за мен по един и същ начин. Разликата е в това колцина от вас ще убия междувременно. Е, Майло? С кого да започна първо? С невъзпитаното ирландче или с аленото девойче-демон?
Майло помълча за кратко, после разпери ръце, сваляйки пръста си от спусъка.
— Хвана ме — рече. — Не наранявай никого от двамата. Пускам пистолета.
Постави оръжието си на пода и се изправи, с вдигнати ръце.
Шанкс поклати глава.
— Всъщност съм разочарован — заяви. — Мислех си, че ще има шоу.
Майло се усмихна.
— Имаш предвид нещо като във „Висока луна“?
Шанкс избута Амбър надолу, която коленичи до Глен, но продължи да насочва оръжието към Майло.
— Нещо такова.
Майло не изглеждаше твърде обезпокоен. Беше съвсем спокоен, вдигна рамене.
— Ах, аз самият винаги съм чувствал по-близко „Дивата орда“.
— И аз също — дочу се глас зад тях.
Шанкс се обърна и видя пушка, насочена към гърдите му, след което Ела Мей го свали с изстрел.
Шанкс падна на земята, а ризата му отпред я нямаше вече. Търкулна се като парцалена кукла.
Майло прибра пистолета си в кобура и изтича към Амбър с ключа от белезниците в ръка. Тя веднага си върна нормалния облик, но Ела Мей дори не я погледна.
Шанкс се изсмя и се изправи.
Ела Мей презареди пушката и отново го гръмна. И отново. Всеки изстрел го изхвърляше все по-назад, разкъсваше дрехите му, осакатяваше плътта му. Но изправеше ли се, кожата му беше като недокосната.
Четвъртият изстрел го изхвърли през вратата. Ела Мей тръгна след него навън, а Майло, Амбър и Глен я последваха.
Шанкс стана, ухилен.
— Можеш да стреляш колкото искаш по мен — каза, — но няма да ме убиеш. Това нищо няма да промени. Я се виж. Ела Мей Рузвелт. Остаряла си.
— Може да има някой друг сив кичур — отвърна Ела Мей.
— Приличаш на тях, знаеш ли. На дъщерите ти. Онези, които убих. Както убих и съпруга ти. Сега вече не си толкова умна, нали, Ела Мей? Ти ги доведе при мен преди толкова години, когато целият ти живот беше пред теб… а виж сега. Стара си, животът ти е зад теб, а аз ти отнех цялото семейство до последния.
— Отне ми Кристина — каза Ела Мей. — Но това е всичко, което ще ми вземеш.
Шанкс присви очи и погледна към улицата, където потъналата в кръв Хедър помагаше на потъналия в кръв Теди да се качи в колата.
— Ние, семейство Рузвелт, сме издръжливи хора — рече Ела Мей и застреля Шанкс в гърба.
Той излетя за миг, гръбнакът му се огъна, а ръцете му се разпериха широко. После гравитацията го откри, сграбчи го, дръпна го надолу, силно, в бетонните стълби. Тялото му отскочи и се усука, преобърна се и накрая падна, удряйки асфалта с глава, извърната по неестествен начин.
Майло слезе по стълбите подире му и спокойно закопча с белезници ръцете му зад гърба, докато онзи не помръдваше.
Пред тях спря кола и отвътре изскочи един човек с черна торба.
— Докторе — поздрави го Ела Мей, докато подаваше пушката на Амбър, — добре, че дойде толкова бързо. Трябва да прегледаш съпруга ми и дъщеря ми, докато аз карам към болницата Уокешо Мемориъл.