Докторът гледаше унесено цялата сцена.
— Какво, по дяволите, е станало тук?
— Хедър е с прободна рана в корема — отговори Ела Мей. — Доколкото мога да преценя, не е засегнат някой важен орган. Теди е с прерязано гърло. Няма засегната артерия. И двамата са загубили много кръв.
Докторът хвърли поглед надолу към Шанкс.
— Ами този човек?
— Той няма нужда от помощта ти — отвърна Ела Мей. Тя избърза надолу по стълбите и поведе Хедър към седалката.
— Първо татко — обади се Хедър. Беше мъртвешки бледа и препотена. — Едва долавям пулса му.
Докторът не зададе повече въпроси. Качи се отзад, а Ела Мей седна зад волана. Даде на заден от пътеката и обърна колата.
— Предполагам, че няма да сте тук, когато се върна — извика тя през отворения прозорец.
— Ще бъдем — отговори Амбър.
— Добре — каза Ела Мей, подкара колата, чиито фарове блеснаха в тъмното.
Майло наблюдаваше как се отдалечават.
— Минах покрай нея и Хедър по пътя насам — обясни. — Прецених, че ако е толкова корава, колкото дъщеря си, няма да е зле да ѝ оставя една пушка.
Шанкс изстена. Костите му изпукаха, а братът му се изправи.
— Добре дошъл обратно — рече Майло и го издърпа нагоре.
Улиците бяха тихи в Спрингтън. Това не изненада Амбър, не и след историите, които бе чула. На следващия ден хората щяха да обсъждат пушечните изстрели и алармата, и цялата кръв, и щяха да оставят теориите да се наместват до легендите и митовете, които вече бяха натрупали. Зачуди се как ли щеше да реагира на това Уолтър С. Брайънт.
— Какво ще правим с него? — попита Глен, като се държеше на почтително разстояние от Шанкс, докато Майло го принуждаваше да върви напред.
— Ще го вземем с нас — отвърна Майло.
Шанкс изръмжа през смях.
— Да не би да ме каните да се присъединя към шарената ви групичка? Ще кажа да, само ако съм лидерът.
— Най-безопасната възможност — каза Майло, без да обръща внимание на Шанкс, като говореше на Амбър, докато вървяха към Чарджъра. — Не можем да го оставим тук, не и след всичко, което се случи.
— Може да го насечем на парчета — предложи Глен. — Или, така де, ти може да го насечеш. И, може би, да го заровим?
— Възможно е — отвърна Майло. — Но винаги съществува рискът някой да го изрови случайно.
— Действително имам навика да се връщам, когато най-малко ме очакват — изкикоти се Шанкс.
Спряха при задницата на Чарджъра и Майло обърна Шанкс с гръб към колата. Амбър забеляза, че всичките им чанти бяха извадени от багажника и бяха струпани на земята.
Багажникът се отвори безшумно, а отвътре се разля червена светлина.
— Така че го взимаме с нас — повтори Майло. — Няма да ни е много комфортно още няколко седмици, но колата най-накрая ще го смели.
— Какво? — попита Шанкс, лицето му се вцепени, а Майло го бутна назад.
Точно тогава очите на Амбър ѝ изиграха някакъв номер. В един безумен миг ѝ се стори, че багажникът засмуква Шанкс, че го обгръща, а капакът се хлопва като огромна черна челюст. Шанкс риташе и се мяташе и крещеше отвътре, а след това целият шум затихна, сякаш Чарджърът бавно намаляваше звука.
Амбър примигна.
— Леле.
Глен се мръщеше.
— Видяхте ли това? Аз видях ли го? Какво беше това, по дяволите?
Амбър погледна Майло.
— Ти сериозно ли? Това за смилането?
Майло прокара любовно длан по очертанията на Чарджъра.
— Тя е звяр — отвърна.
25
Излязоха от Спрингтън, паркираха зад един билборд, а Майло извади картите, докато Амбър разглеждаше месинговия ключ на Шанкс.
— Дали можем да го използваме? — попита Глен, който сега споделяше задната седалка с багажа им. — Отвеждал е Шанкс, където е искал да отиде, нали така? Ние можем ли да го използваме?
— Той каза, че само той контролира накъде води ключът — отвърна Амбър, като се опитваше да разчете дребния надпис по протежението му. Предаде се. — Съмнявам се, че ще пожелае да ни помогне. — Метна ключа в жабката, извади айпада и започна да набира нещо.
Глен изчака още малко, преди да заговори отново.
— Не искам да мрънкам — рече, — но не се чувствам много спокойно със сериен убиец в задницата.
— В кое?
— В багажника — преведе Майло.
— Дали може да ме хване? — попита Глен. — Какво ме дели от него? Тапицерия и пяна? Ами ако ножът е още у него? Има ли нож? Не му го взехме, нали? Може да си проправя път към мен дори в този момент.
— В безопасност си — незаинтересовано отвърна Майло. — Колата ще се погрижи за него.