— А това е другото, което не ме оставя на мира — започна Глен, но Амбър го прекъсна.
— Каскейд Фолс — обяви тя, загледана в списъка на екрана. — Има един във Вирджиния, един в Мичиган… — Тя се намръщи. — Не, чакайте, това са водопади. Май. Е, може да са и водопади, и градове. Кое, според вас, е имал предвид Шанкс?
— Открих го — обади се Майло, разстилайки картата върху волана. — Каскейд Фолс, Орегон.
— Откъде си сигурен, че това е родният град на Грегъри Бъкстън?
— Така ми звучи.
Тя надигна вежда.
— И ще отидем там?
— По черните пътища си, Амбър. Трябва да се научиш да следваш инстинктите си.
— Щом си сигурен… — миг по-късно, тя вече виждаше малко заспало градче, сгушено до езеро. — Каскейд Фолс. По-малко от десет хиляди жители. Колко ли ще ни отнеме да стигнем дотам?
— Не знам — отвърна Майло, сгъвайки картата. — Три хиляди и двеста километра… Може би около четири дни. Ще стигнем в събота по някое време.
Амбър намести гривните на китката си, улавяйки с поглед цифрите на белега — останали бяха 406 часа. Извади четири дни и ѝ оставаха…
Тя се смръщи.
— Какво има? — попита Майло.
— Нищо — измънка тя. — Смятам.
Триста и десет часа. Което беше… тринайсет дни или някъде толкова. Малко под две седмици. Напълно наясно как времето ѝ се изплъзва и също толкова наясно, че няма какво да направи по въпроса, Амбър кимна.
— Хубаво тогава, по-добре да тръгваме. Освен ако не искате да намерим място за нощувка?
Тя тайничко се зарадва, когато Майло поклати глава.
— Много съм напрегнат след тази драма. Ще карам до сутринта, после ще спрем някъде за няколко часа. Съгласни ли сте?
— Идеално.
— Ще съм умрял до Орегон — тихо се обади Глен от задната седалка.
Тя се обърна, но лицето му беше в сянката.
— Ъъ, слушай, Глен…
— Може би трябва да отида някъде да се позабавлявам през останалите ми няколко дни и да ви оставя да продължите без мен — тя виждаше крайчетата на тъжна усмивка. — Ти си била в Дисни Уърлд, Амбър, какво мислиш — дали е добро място да умре човек?
— Аз… ами аз не съм мислила за това.
— Може би на някое от влакчетата — каза Глен. — Или на онази другата атракция, коя беше, най-дразнещата?
— „Светът е малък“.
— А, точно. Влизаш жив, излизаш умрял. Е, това ще е голяма работа, нали? Сега се замислих, колко ли хора умират по атракционите годишно?
— Не знам — отговори Амбър. — Но знам, че шансът някой на практика да се нарани в парковете в Орландо е, колко беше, нещо от сорта на едно на милион.
— Леле. Не е зле. Значи ще е голяма рядкост някой да умре в „Светът е малък“, а?
— Е, ами то… Влакчето се движи много бавно и не се случва кой знае какво. Обаче сигурен ли си, че точно там искаш да прекараш последните си няколко дни? Не е ли малко…
— Кичозно? — предложи Майло.
— Нямаше да кажа това. Просто се чудех дали не е по-добре за теб да прекараш последното ти останало време със семейството си?
— Семейството ми ме мрази — отвърна Глен. — Защо мислиш толкова исках да дойда тук?
— Сигурна съм, че не те мразят — каза Амбър.
— Може и да го мразят — обади се Майло.
Амбър не му обърна внимание.
— Моите родители искат да ме убият — продължи тя. — Сигурна съм, че родителите ти няма как да са по-зле от това.
— Е, може и да не са — отговори Глен, после се разсмя и Амбър също се разсмя, после се сетиха за какво се смеят и двамата млъкнаха.
— Вие двамата сте идиоти — рече Майло, докато излизаше на пътя и подкарваше колата.
Качиха се на междущатската магистрала на запад за няколко часа, после се върнаха обратно на черните пътища. Минаха през Сигърни, после през Делта и минаха покрай табела към градче на име Уот Чиър. Ферми и електрически стълбове минаваха пред очите им в почти хипнотичен ритъм. Амбър започна наум да обръща внимание на броя на населението, отбелязан на всяка табела, подлагайки на изпитание ужасните си математически умения като се опитваше да ги събира в главата си — 2 059, 328, 646… Малко преди да стигнат до Ноксвил, Айова, мислеше да каже на Майло, че през последния час са минали покрай 15 568 ду̀ши, но после реши да не го прави. Просто не беше толкова интересно.
Закусваха в „Даунтаун динър“, после поспаха в колата. Изтощението потопи Амбър в дълбок сън, без видения. Дори подсъзнанието ѝ беше твърде уморено, за да си играе.
Когато се събуди, отвори едно око. Майло седеше зад волана и гледаше през предното стъкло, съвсем неподвижно. Не мигваше. Лицето му беше замръзнало. Тя се почуди дали спи с отворени очи, като акулите. Помръдна леко и той се обърна към нея, но празното изражение беше изчезнало, сякаш никога не е било. Кимна ѝ и запали колата, а Глен внезапно се изправи отзад.