— Какво? — примига той. — О. Извинявайте. Значи пак потегляме — след като нито Амбър, нито Майло му отговориха, той си кимна сам на себе си. — Още няколко часа по-близо до смъртта.
— Глен…
— Не, Амбър. Недей. Не се опитвай да ме утешаваш. Вече съм отвъд този период. Нищо не можеш да направиш, нищо, което кажеш няма да облекчи товара върху сърцето ми. Тежко е. Толкова тежко. Колко тежи един живот? Можете ли да дадете отговор на този въпрос? Не, не мисля. Така че благодаря за усилието, Амбър, и наистина го мисля. Но няма да ме видиш да се усмихвам днес.
Амбър се почувства зле. Смяташе да му каже да млъкне.
— Няма да умреш — каза Майло.
— Смъртта ме потупва по рамото, както съм си седнал тук.
— Никой никъде не те потупва. Няма да умреш, понеже ще се отбием в Мрачната стълба и ще можеш да доставиш Знака на смъртта на въпросната Абигейл, която и да е тя, и ще може да ни оставиш на мира най-сетне.
Амбър се намръщи.
— Ти знаеш къде е?
Глен мушна глава помежду им.
— Знаеш къде е Мрачната стълба? Знаел си през цялото време и не си ми казал?
Майло излезе на пътя и потегли.
— Не бях сигурен, че ще ни е на път. А както излиза — на път ни е.
— Къде се намира? — попита Амбър.
— В Солт Лейк Сити — отвърна Майло. — Това е бар за хора като… е, май като нас. Хората по черните пътища.
— Чакай, чакай, чакай — пак понечи Глен. — Ако не беше посоката, в която по случайност сте тръгнали, щеше ли да ми кажеш? Или просто щеше да ме оставиш да умра?
— Щях да ти кажа.
Глен зяпна.
— Щеше да ме оставиш да си умра!
— Щях да ти кажа — повтори Майло. — Не можех да ти кажа по-рано, защото родителите на Амбър можеше да те открият, ако беше тръгнал сам.
— Оставаш ми по-малко от четири дни живот, Майло! Ами ако Шанкс ни беше казал, че Грегъри Бъкстън живее на изток, а не на запад? Какво тогава?
— Тогава щях да те кача на Сивата хрътка.
Глен погледна към Амбър.
— На куче?
— На автобус.
Той се обърна отново към Майло.
— Ами ако Хрътката беше спукала гума? Или беше станала катастрофа? Или нещо ме беше забавило? Аз много лесно се губя, трябва да си наясно с това! Ако ми беше казал къде е Мрачната стълба още от самото начало, вече щях да съм предал Знака и сега нямаше да умирам! Признай го! Не ти пука дали ще живея, или ще умра, нали?
Майло поразмисли няколко секунди.
— Не особено — отвърна.
Глен отново ахна.
Пътуваха още десетина минути, без да си разменят и дума, след което Амбър трябваше да попита. Просто трябваше.
— Това няма да ни забави много от графика, нали?
— Ауу! — извика Глен, а Амбър присви очи. — О, съжалявам, ако надвисналото над мен проклятие те забавя от графика ти, Амбър! Съжалявам, че надвисналата над мен смърт е толкова неудобна за теб! Ето какво ще ви кажа — пуснете ме да сляза. Ще се свия в канавката и ще си умра тихо, без да причинявам на никого никакви тревоги!
Майло изчака докато свърши, след което му отговори:
— Не бива — каза.
— Още ли говориш за това? — извика Глен.
— Солт Лейк Сити е едно странно място, нали? — попита Амбър. — Владеят го Амишите или нещо такова беше.
— Основан е от Мормоните — отговори Майло. — И да, доста са стриктни със спазването на алкохолните си закони и не гледат с добро око на лошия език на обществено място, но ние ще се държим прилично и няма да пием, нали така? Освен това, Мрачната стълба не е типичното за Солт Лейк Сити място. Всъщност не е типичното за което и да било място.
— Добре ли го познаваш?
Майло поклати глава.
— Бил съм два пъти, за не повече от половин час. Има много деца. Спомням си, че си мислех колко странно е това. Ще прекараме нощта някъде в Небраска, ще стигнем до Солт Лейк Сити утре следобед или там някъде. Оттам има още около хиляда и триста километра до града на Бъкстън. Днес сме вторник — все още сме в графика да стигнем до Каскейд Фолс до събота.
Амбър кимна.
— Добре. Аха, добре.
— Бас ловя, че ако си умра ей тук отзад, няма и да забележите — промърмори Глен, но никой не му обърна внимание.
Пътуваха по равни пътища през равни земи. Тук-таме се срещаше по някое дърво, макар и доста жалки и все самотни. Телеграфни стълбове свързваха ръце над зелени и кафяви поля и продължаваха в безкрайната шир. Влак на релсите — вагоните му с цвят на ръжда и вино, имена и слогани, изрисувани отстрани в непонятни графити.