— Този разговор е глупав и го прекратявам точно сега.
Тя прекоси паркинга, а черният асфалт се лепеше по подметките ѝ. Глен не се отделяше от нея.
— Погълна Шанкс. Жива е. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че причината да не включва радиото е, защото се бои какво ще каже колата.
Тя се извъртя към него.
— Ако не си доволен от транспорта, може и да не пътуваш с нас. Никой не те е молил.
Глен я погледна директно в очите.
— Няма да те оставя насаме с него.
— Той няма да ми направи нищо.
— Не го познаваш.
— Нито пък ти — отвърна тя и отиде при Чарджъра.
Качи се и тръшна вратата. След миг отново излезе и я остави отворена, докато Глен се вмъкне отзад. После отново зае мястото си и тръшна вратата за втори път.
— Всичко наред ли е? — попита Майло.
— Идеално — отговори Амбър. — Ето ти сандвича.
Той го взе.
— Благодаря. Ще го хапна по-късно.
Завъртя ключа, Чарджърът изрева и се съживи. Гладко се плъзна по рехавия чакъл в посока към пътя, докато покрай него минаваше огромен камион с осемнайсет гуми. Майло се загледа в него. Докато се разсейваше, Амбър посегна към радиото.
Пръстите ѝ се позадържаха над копчетата. Едно завъртане. Едно завъртане, едно обръщане и музиката щеше да изпълни колата или пък щеше да запращи, или някой щеше да се оплаква от нещо, или щеше да тръгне реклама, или някой щеше да проповядва… или глас. Глас, различен от всеки друг, който бе чувала. Гласът на колата. Мрачен глас на мрачна кола.
Тя отпусна ръка, а Чарджърът излезе на шосето и те продължиха пътя си.
26
Стигнаха Солт Лейк Сити на следващия ден. Глен оглеждаше планините със снежни шапки, които се издигаха отвъд проблясващите сгради като фона на някакъв ненормален филм за научна фантастика.
— Огромни са — промълви той. — Това ли са Скалистите планини?
— Аха — отвърна саркастично Амбър, — понеже всяка планина в Америка е Скалистите планини.
— Всъщност наистина е част от Скалистите планини — намеси се Майло, а Амбър помръкна. — Това там е веригата Уосач.
— Нямаме нищо подобно в Ирландия — каза Глен. — Така де, имаме си страхотни планини като Шугър Лоаф и Макгиликъдис рийкс и Пътят на великаните горе на север, обаче… те са по-малко планини и повече… скали. Близо ли сме до Гранд Каньон?
Амбър беше доста сигурна, че това го знае.
— Не — отговори с леко колебание в гласа.
Майло ѝ кимна и тя се отпусна.
Глен бързо изгуби интерес към планините и започна да се заглежда по улиците.
— Това място не изглежда толкова странно — каза той. — Като изключим забележително правите пътища, де. Какви каза, че са? Сциентолози?
— Мормони — каза Майло.
— Кои вярваха в извънземните?
— Сциентолозите — отговори Амбър.
— Щеше да ми хареса да съм сциентолог — продължи Глен, — но никога не съм бил добре с науките. Но едно ще кажа за тези мормони — обичат правите пътища, а? Съмнявам се сциентолозите да могат да строят толкова прави пътища като тези, предвид извънземните и всичко останало. Техните щяха да са много криви.
Амбър се намръщи.
— Че защо?
— Е, ами защото ще гледат нагоре през цялото време, нали? Или щяха да се опитват да си строят градовете покрай някакви извънземни символи, като знаците в нивите, сещате ли се? Щеше да е яко. Но нямаше да са прави, и щеше да е голям ужас да стигнеш от едно място на друго, ако всичките им пътища бяха кръгови. Мормоните са го направили както трябва, мисля. Прави линии. Ето така се прави. А кои са хората с брадите?
— Мюсюлмани?
— Не, брадите и смешните шапки, дето строят разни хамбари и такива работи.
— Амишите — обади се Амбър.
— А те къде управляват?
— Никъде. Имам предвид, имат си техните общества, но не строят градове и такива работи.
— Сигурно щяха да са по-известни, ако строяха градове.
— Аха. Ще им го спомена другия път.
Минути по-късно спряха от другата страна на един западнал бар с избелял знак отпред, на който се виждаше рисунка на стълбище. Пресякоха улицата и Майло бутна вратата. Беше колкото тихо, толкова и празно. По всичко изглеждаше, че никой не бе влизал вътре от години.
Майло не каза нищо, обаче, така че Амбър си държеше устата затворена, а Глен, както никога, не мелеше за нещо. Стигнаха до някакво стълбище и тръгнаха надолу.
След мигове вече бавно потъваха в усилващия се мрак, но все още не се чуваха музика или гласове, дрънчене на чаши или смях. Продължиха още надолу и по-надолу, и тъкмо когато Амбър реши, че няма накъде повече, дървените стълби се обърнаха на каменни и все така се точеха надолу.