Беше захладняло и мракът беше непрогледен. Стената, в която Амбър се отърка няколко пъти, беше каменна, като стълбите, студена, твърда и влажна. И после изведнъж нямаше повече и когато Амбър понечи да я докосне, ръката ѝ се придвижи много напред и тя едва не падна. Глен я сграбчи и я издърпа обратно.
Тримата спряха.
— Трябва да се върнем — каза тя, макар че гласът ѝ звучеше слаб и далечен, сякаш се намираха в грамадна пещера.
— Само още малко — настоя Майло. — Сложи ръка на рамото ми.
Тя го послуша, а Глен постави своята ръка върху нейната и така продължиха да се спускат.
Постепенно Амбър започна да забелязва, че мракът просветлява леко. После цвят. Червено. Размазано червено. Чу музика. И гласове.
До нея отново имаше стена. Виждаше я. Беше боядисана в тъмно жълто, почти златно и спираше студа. Пръстите ѝ минаха по старите флаери на стари певци и групи, а ноктите прескачаха по грапавините и дупките в хартията.
Стълбите отново бяха дървени, тъмно дърво, изтъркано от стъпване. Музиката беше бърза — пиано и тромпет, на каквато бяха танцували през 30-те и 40-те години. Таванът беше нисък и Майло и Глен трябваше да пазят главите си. Амбър — не. Държеше главата си високо вдигната, а очите — отворени, когато барът се разкри в своята цялост пред нея.
Беше претъпкано. Хората пиеха и пушеха, и си говореха, танцуваха и пееха. Самият бар заемаше централната част от помещението — туптящото сърце на заведението.
— Прекалено малка съм, за да съм тук — каза Амбър.
Глен изглеждаше притеснен.
— Май че и аз. А, не, виж — има и други деца, както спомена Майло.
Амбър преброи около шест деца, които се разхождаха наоколо.
— Позволено ли е въобще да се пуши в помещение с деца? — попита Глен. — Не съм сигурен, че трябва да правят това. Дори въобще не трябва да пушат. Не нарушават ли закона?
— Стойте зад мен и не се обаждайте — каза Майло и ги поведе към бара. Барманът беше едър човек, с брада от ключиците до под очите. Ръкавите на бялата му риза бяха навити над странно голите му ръце.
— Здрасти — поздрави Майло.
Мъжагата вдигна поглед към Майло, после към Глен и накрая към Амбър, колкото и да се опитваше тя де се скрие. Но вместо да я изгони или да ѝ поиска личната карта, рече:
— Три бири, значи. Седнете.
Глен засия и веднага се насочи към свободна маса. Майло вдигна рамене на Амбър и тя го последва до маса близо до далечната стена. Глен се намръщи и отиде при тях.
— Какво ѝ беше на моята маса? — попита. Майло не отговори.
Келнерката донесе питиетата им на поднос. Амбър беше сигурна, че вече не ги наричат келнерки, но нямаше никакъв шанс да се сети как им викат. Пък и келнерка много подхождаше на това място.
— Заповядайте — каза келнерката и сервира питиетата.
— Благодаря — отговори Майло и постави една банкнота на подноса. — Чудя се дали бихте могли да ни помогнете да намерим един човек. Нашият спътник…
— Приятел — намеси се Глен.
— … търси някого. Абигейл. Ако можете да ни я посочите, бакшишът ще е само за вас.
Келнерката се усмихна.
— О, няма нужда, господине. Абигейл вече ви откри.
Амбър се намръщи.
— Така ли?
Келнерката се отдалечи, а от тълпата се появи малко русо момиченце с красива рокличка.
— Здравейте.
— Здрасти — отвърна Амбър, като се опита да докара усмивка, която излезе доста объркана. — Как се казваш?
— Аз съм Абигейл — отговори момиченцето, също с усмивка. — Аз съм собственичката на бара.
Глен пребледня.
— Ти си Абигейл?
Майло се намръщи.
— Ти си собственичката?
— Аха — тя се изкиска. — Даа, всички гледат с този поглед, когато разберат. Много е смешен — тя отново се усмихна на Амбър. — Между другото, рогата ти ме размазват.
В гърдите на Амбър се надигна тревога и ръцете ѝ веднага се стрелнаха към главата. Никакви рога. Всичко си беше нормално.
Абигейл погледна Майло, с поглед, който виждаше много повече от видимото отвън, и отново се усмихна. Амбър се зачуди какво ли е видяла.
Накрая Абигейл загледа Глен.
— Носиш Знака на смъртта.
— Ъъ — измънка Глен.
— Тук си, за да ме убиеш, нали?
Глен преглътна тежко.
— Не?
Абигейл кимна.
— Така и предполагах.
— Съжалявам — рече Глен, — не знаех, че си… дете. Сега се чувствам гадно. Ама наистина, наистина гадно. Казаха ми, че си убивала хора. Оле-мале. Сега какво да правя.