— Дядо ли?
— Сото.
Глен замълча.
— Ами май се съгласих, да. Ама никога не бях ходил в Америка, пък винаги съм искал да отида. Изглеждаше ми като идеалната възможност.
— Ти — рече Майло — си невероятно глупав човек.
Глен се отпусна на стола си.
— Карай.
Амбър се изправи, а устата на Глен увисна.
— Изоставяте ли ме?
— Отивам до тоалетната.
— А. О. Давай.
Тя въздъхна и се отдалечи от масата. Намери тоалетната, която се оказа приятно чиста, а на връщане мина през дансинга. Забеляза Абигейл между двама якички служители да сочи към една жена, която правеше всичко възможно да избегне визуален контакт с нея. Охраната се приближи до жената, застанаха от двете ѝ страни и ѝ казаха няколко думи. Жената сковано поклати глава. Хората, с които говореше — приятелите ѝ, си взеха питиетата и се преместиха. Тя ги наблюдаваше с умоляващ поглед.
Охранителите я хванаха здраво под лактите и я поведоха към някакво помещение отзад. Леко я бутнаха през отворената врата, а тя веднага се обърна, опита се да се измъкне, да говори, но плачеше прекалено силно, за да може да свърже две думи.
Към Абигейл се присъединиха други деца. Начинът, по който се усмихваха, докарваше истински тръпки по гърба на Амбър. Шест от тях, шест красиви малки дечица вече крачеха към стаята. Охраната се отдръпна. Жената направи крачка назад и вдигна ръце, за да държи децата надалеч. Коленете ѝ поддадоха. Вече беше в истерия. Момченцата извадиха тънки ножове от джобовете си, а момиченцата — от чантичките си, после влязоха в стаята, жената започна да пищи и вратата се затвори.
Амбър побърза да се върне на масата.
— Децата са убийци — обяви тя, като прекъсна онова, което Глен казваше на Майло. — Децата — повтори. — Децата. Абигейл. Току-що ги видях как нападнаха една жена с ножове в ръце.
Глен се намръщи.
— Сериозно ли?
— Да, Глен. Сериозно.
— Те са истински убийци, това ли казваш? Съвсем реални убийци? — в мига, в който го каза, дойде паниката. — Трябва да се махнем оттук. Трябва да изчезваме. Нали? Кой ще е пръв? Не може да си тръгнем така, че да си проличи веднага.
— Никъде няма да ходим — отсече Майло.
— Ама не чу ли какво каза тя?
— Чакаме указанията на Абигейл. Какво прави тя тук в собствения си бар, си е само нейна работа. Няма нищо общо с нас.
— Не изглеждаш особено изненадан — каза Амбър на Майло. — За децата-убийци.
— Разбира се, че не — отвърна той. — Познах я в мига, в който я видях.
— Познаваш ли я?
— Чел съм за нея. Казва се Абигейл Гейтлинг. Избила е цялото си семейство, когато е била на осем. После са я пратили в някаква лудница, докато властите решат какво да я правят. Тя избягала и почукала на първата врата, която ѝ се изпречила. Намерили я на следващия ден, цялата в кръв.
Глен ахна.
— И тя е на свобода?
— Тя е мъртва — каза Майло. — Всичко това се е случило през 1932 г.
Амбър го зяпна. Глен заплака. Това като че ли развали момента.
27
Чарджърът ги чакаше, когато излязоха от бара. Нощта бе паднала.
Майло извади една от картите от жабката и започна да пресмята маршрута по указанията, които им беше дала Абигейл. Когато го измисли, сгъна картата, връчи я на Амбър и потеглиха.
Глен седеше отзад и не говореше много. Ако всичко минеше по план, щеше да е свободен от Знака на смъртта преди да е свършила нощта. Ако всичко минеше по план, щеше да е виновен за смъртта на един човек.
Колкото повече се отдалечаваха от града, толкова по-широки ставаха пространствата. Къщите можеха да дишат и поемаха големи дълбоки глътки въздух. Жадните ливади се превърнаха в кучешки дрян и храсталак. Пейзажът по-натам експлодира, прераствайки в планини, които се открояваха в мрака на нощното небе. Пътищата се превърнаха в широки, прашни коловози.
Караха още половин час, докато и последната следа от цивилизацията остана назад, и Майло спря. Остави двигателя да работи и отвори картата.
— Загубихме ли се? — попита Глен.
— Не, не сме — отговори Майло. — Само се чудя накъде да тръгна. Би трябвало да са тук някъде, просто не мога…
Изотзад ги осветиха фарове и нещо се вряза в колата им. Глен изкрещя, както и Амбър, а Майло набута картата в нея и докато омазнената хартия изпълваше погледа ѝ, Чарджърът вече скачаше напред с рев. Светлината изотзад беше заслепяваща и Амбър можеше само да чува ръмженето на двигателите, Майло извиваше волана, колата се въртеше, нещо изгърмя покрай тях и разби страничното огледало от страната на шофьора.
Чарджърът направи пълно завъртане назад и спря, треперейки от потисната жестокост. Амбър набута картата долу в краката си и чак тогава дочу проклятията от устата на Глен. На прашния път пред тях обикаляше в кръг тъмен на цвят пикап и ги заливаше с всички от многото си прожектори на покрива. Амбър примижа.