Майло се обърна към Амбър. Червеното сияние в очите му бавно угасваше, заедно с онова незнайно нещо, което го палеше отвътре. Тя го зяпаше. Не каза нищо.
— Глен — обади се той навъсено. — Добре ли си?
— Не — отговори Глен, измъквайки се изпод багажа. — Свърши ли? Какво стана?
— Подмамиха ни в капан.
— Знаели са, че идваме? — попита той и надникна навън. — Сега в безопасност ли сме?
Майло излезе от колата, без да отговаря. Амбър отключи своята врата, но се наложи да се облегне назад и да я изрита, за да се отвори.
Чарджърът беше развалина. Капакът, където беше паднал коктейлът Молотов, беше пълна бъркотия от сгърчен метал. И двете врати бяха лошо вдлъбнати, а рамката от страната на пътника — изкривена. Задното стъкло имаше две дупки от куршуми в него. От страната на шофьора имаше много повече.
— Съжалявам за колата ти — глухо каза Амбър.
Майло я обиколи, накуцвайки. Левият крачол на дънките му беше напоен в нещо черно.
— Прострелян си, — каза Амбър. А после по-високо: — О, Боже, прострелян си!
— Само драскотина — отвърна Майло. — До сутринта ще съм се оправил.
Тя изтича до него.
— Прострелян си, Майло! Виж кръвта! Оставяш кървави стъпки след себе си!
— Утре сутринта ще съм добре — повтори той, издърпа ръката си от нейната и се върна зад волана.
Амбър щеше да остане, където си беше, но адреналинът вече спадаше и сега ѝ беше студено. Качи се отново в колата.
— Какво правим сега? — попита Глен.
— Изкарай одеялата — нареди Майло. — Ще прекараме нощта тук.
— Ами ако дойдат? Имат автоматично оръжие.
— Колата няма да мръдне оттук — отсече Майло, — нито пък ние. Ако дойдат, дойдат.
— И очакваш да спим?
— Правете каквото искате — отвърна Майло. — Но съм уморен и искам да притворя очи.
И за пръв път, откакто го познаваше, Майло направи точно това зад волана на колата си.
Имаше моменти, докато се опитваше да заспи, когато смяташе, че смъртта е покосила Майло, без да забележи, и тя се смразяваше всеки път, а студът се простираше от сърцето ѝ, докато не чуеше, съвсем слабо, диханието му.
Много слабо.
28
Когато се събуди, вече беше сутрин и слънцето усилено прогонваше студа, който бе донесла нощта. Майло беше навън и обикаляше в кръг. Беше обут в нови дънки и накуцваше едва забележимо.
Без да пуска одеялото, увито около тялото ѝ, Амбър натисна дръжката на вратата. Тя се отвори без проблем. Излезе и се протегна.
— Как е кракът? — попита тя.
Майло спря.
— Добре — отвърна той. — Както казах — беше само драскотина.
Изглеждаше съвсем нормално. Нормални очи, нормална уста, нормална кожа. Никакви рога. Но лъжеше и от начина, по който я гледаше, се разбираше, че я предизвиква да го закачи по темата. Тя обаче си замълча. Той имаше право на своите тайни. Беше си го заслужил.
Тя се обърна, за да се качи отново в колата и от изненада направи крачка назад, искрено.
— Боже.
Капакът на Чарджър беше непокътнат. Вдлъбнатините ги нямаше. Никакви дупки от куршуми, никакви драскотини. Блестеше под лъчите на утринното слънце без прашинка върху великолепното черно.
— Пораженията май не бяха толкова сериозни — обади се Майло.
Амбър изръмжа, когато Глен се надигна отзад и се прозя. Майло влезе в колата, пъхна ключа в патрона за запалване и завъртя.
Чарджърът се събуди мигновено с дълбоко и здраво ръмжене.
Отне им половин час, но успяха да се върнат на пътя от предишната вечер и, петнайсет минути след като се изкачиха по някакъв прашен хълм, спряха. Под тях се виждаше една къща-съборетина, която изглеждаше като строена на различни етапи от различни строители с обща характеристика — проблеми със зрението. Отпред беше паркиран лошо пострадал пикап.
— Това са те! — ненужно обяви Глен.
Майло се спогледа с Амбър и подкара Чарджъра напред. Мина на свободна предавка и изключи двигателя. Тихо се спуснаха по лекия наклон — чуваше се само лекото пукане на пръстта под гумите. Стигнаха до долу, Майло закара колата зад пикапа и спря.
Излезе с пистолет в ръка и докато нагласяше кобура на колана си, Амбър и Глен също се измъкнаха от колата. Амбър приклякаше, тъй като не бе забравила картечната канонада от предната вечер. Глен залягаше още повече.
Придвижиха се бързо, но безшумно, до къщата. Майло надникна през прозореца за малко. Доволен отиде до вратата и се приготви за ритник. Нещо в лицето му обаче се промени и вместо това се наведе и пробва с дръжката. Тя се завъртя, вратата се отвори и той вдигна рамене. Изправи се, прибра пистолета в кобура и влезе, а Амбър и Глен го последваха.