— Вижте, наистина не искам да наранявам никого и няма нищо лично, но ако не го предам на теб, Ралфи, то ще ме убие.
— Ами мри тогава — отговори Ралфи.
— Е, това не е много честно, нали? Аз нямам нищо общо с тази работа. Нека се държим като възрастни хора и да свършим, каквото има да се свърши — каза Глен и пристъпи към Ралфи.
Каквото се случи след това, стана твърде бързо и твърде бавно едновременно. В единия момент Оси стоеше на място, кипящ от бяс и напрегнат, а в следващия държеше в ръка най-големия ловен нож, който Амбър някога беше виждала. Преди дори да успее да се запита „Къде, по дяволите, го беше крил досега?“, той вече се беше хвърлил напред към тях. През това време пистолетът на Майло вече беше вън от кобура. Той стреля два пъти, изстрелите изкънтяха в ушите на Амбър, а Оси се разтресе, когато на гърдите му се появиха две малки дупки, съвсем близо една до друга. Още докато той се стоварваше трупешката на земята — и в този миг Амбър осъзна, че той дори не бе имал възможност да завърши първата си крачка, Ралфи вече тичаше към спалнята.
Глен изкрещя и хукна подире му, времето отново потече нормално, Глен излезе на бегом от спалнята, крещейки още по-силно. Звукът от картечни изстрели изпълни цялата къща. Куршумите се забиваха в стените сред дъжд от трески. Майло се хвърли на пода, Глен се хвърли на пода, Амбър залегна и се спъна и, преди да се осъзнае, кожата ѝ вече беше почервеняла, а рогата се появиха на главата ѝ.
Ралфи се показа от вратата на спалнята до нея, като размахваше картечницата наляво и надясно, като не спираше да стреля, да вика, да ругае, така че не забеляза кога Амбър се изправи. Тя изби оръжието от ръцете му, сграбчи го за гушата и го вдигна във въздуха. Ралфи висеше и махаше с крака, хъхреше и се бореше, докато най-сетне не забеляза кой и какво го е хванало, след което Амбър го размята над главата си и го хвърли. Той се удари в земята, а тя надигна крак, за да разбие главата му на кървави парченца.
— Амбър! — извика Глен и застана пред нея. — Амбър, спри! Какви ги вършиш?
Глуповатото лице на Глен уталожи част от гнева в погледа ѝ, тя се закова на място, изумена едновременно от дълбочината на собствената си ярост и внезапността, с която я беше обзела.
Тя хвърли картечницата в спалнята.
— Карай — рече само.
Глен ѝ се усмихна, кимайки като влюбен идиот. Тя насочи пръст с дълъг нокът към мъжа на пода, който се бореше за глътка въздух.
— Ще свършиш ли най-сетне онова, за което сме дошли?
— А, да — сети се Глен и приклекна. — Много съжалявам — той притисна длан към ръката на Ралфи.
Черната спирала се промуши под кожата на мъжа и бързо се разпростря по цялата му ръка.
Глен се изправи, провери китката си и се усмихна облекчено.
— Няма го — рече. — Ще се оправя. Чу ли, Амбър? Ще живея!
— О, радост — промърмори тя.
Дишането на Ралфи, вече затруднено, започна да свири.
— Добре ли си? — попита Майло Амбър.
Тя му се намръщи.
— Защо да не съм добре?
Той вдигна рамене.
— Просто още не си си върнала нормалния вид.
— Е, и? Какво лошо има да поостана малко така?
— Точно така! — възкликна Глен. — Няма от какво да се срамува! Виж я само! Красива е! Великолепна!
— Да, Майло, великолепна съм — тя мина покрай Глен и се насочи към вратата. — Сякаш разтъпквам нови обувки, нали се сещаш? Нужно е известно време.
— Ъъ… — обади се Глен. — Наистина много съжалявам за това.
Тя се обърна. Глен не помръдваше, а Ралфи стоеше зад него, опрял онзи огромен ловен нож в гърлото му. Ралфи се потеше лошо.
— По-кротко сега — каза Майло.
Ралфи започна да придвижва Глен покрай тях, насочвайки се към вратата.
— Нямаше нищо лично в цялото нещо — продължи Майло. — Нали разбираш това? Брат ти ни нападна. Трябваше да го сваля. Нямахме зла умисъл.
Амбър устоя на порива да хукне към Ралфи и да разкъса лицето му. Давеше се от злоба.
— Долу пистолета — нареди Ралфи, а гласът му звучеше задавено. Черните пипала на татуировката се виеха по кожата му.
— Не мога да го направя — каза Майло.
Ралфи спря с гръб към вратата и изплю черна слуз.
— Ще го убия.
— Тогава ще те застрелям.
Ралфи примига набързо, а от крайчетата на очите му потече черна течност. Каза нещо неразбираемо, после се пробва отново.
— Ключовете.
Майло се поколеба, после извади ключовете от колата си. Метна ги и когато Ралфи се протегна да ги хване, Глен се изплъзна от хватката му. Само за миг оръжието на Майло се озова в ръката му, но Глен се заклатушка към него и Ралфи избяга от къщата.
— Не ме застреля! — удивено извика Глен. — Наистина сме приятели!