Майло не му обърна внимание и тръгна към вратата. Навън изрева Чарджъра.
Амбър побягна, изпреварвайки Майло навън, докато Ралфи подкарваше Чарджъра по прашния хълм. Майло тръгна леко подире ѝ с твърде спокоен вид. Прибра пистолета в кобура си и тръгна нагоре по хълма, докато облаците прах се слягаха обратно на земята.
— Не изглеждаш много разстроен — каза тя, докато го настигаше, а Глен се влачеше по петите им, докато инспектираше тялото си за наранявания.
— Че защо трябва да се разстройвам? — попита Майло.
Тя зяпна.
— Взе колата ти.
— Не — отвърна Майло. — Колата ми взе него.
Крачеха нагоре по хълма. Амбър погледна към сянката си на земята и забеляза колко яко изглеждат рогата ѝ, после се нагласи към неговата крачка — бавна и спокойна, чак догоре — въпреки че цялото ѝ тяло копнееше да тича и да търчи, и да скача, и да се бие. Искаше да разкъсва лица, да прегризва гърла и да изтръгва сърца. Искаше да разпаря и да къса, да обезглавява и да корми. Искаше насилие. Искаше да убива.
Качиха се на върха на хълма. Чарджърът беше малко пред тях — едната му гума беше спряла върху малка купчинка пръст, а двигателят още работеше.
Докато се приближаваха, вратата се отвори с размах и във въздуха се пръсна сив дим. Ралфи се хвърли вън от колата като кашляше диво. Падна на земята и започна да се влачи на лакти.
— Ауспухът ѝ все прави номера — рече Майло. — Ако не внимаваш, може да ти създаде проблеми.
След като се беше отдалечил достатъчно от колата, която едва не го бе убила, Ралфи се надигна на колене и ръце, като все още кашляше, а от подутите му устни се точеше черна лига. Изплю се. В черната слуз имаше поне един зъб. Той успя да потисне кашлицата и се изправи, като дишаше тежко и се олюляваше. Извади ловния нож от колана си. Изглеждаше съвсем зле.
— Ако искаш — каза Майло, — мога да те застрелям веднага, за да не се мъчиш.
Ралфи се изсмя грачейки, после насочи ножа към Амбър. Можеше само да ръмжи. Тя беше наясно какво иска и му даде тази възможност. Разбираше, че той иска един последен шанс да надвие някой демон, преди да си отиде. Това някак си бе достойно за възхищение, според нея. Тръгна напред към него и чу как Майло въздъхна.
— Ъ — обади се Глен, — трябва ли да ѝ позволяваме да прави това?
— Не е малка — отвърна Майло. — Глупава е, но не е дете. Да прави каквото си ще, по дяволите.
Ралфи ѝ се ухили. Устните му бяха страшно подути и сякаш всеки момент щяха да се пръснат.
Макар да плюеше черна слуз, Ралфи държеше ножа така, като да знаеше какво прави. Вълнение запърха в корема на Амбър. Тя не знаеше как да се бие, но имаше възможност да се докаже чрез този човек, който и без това щеше да си умре скоро. Нямаше какво да губи.
Той хукна към нея, тя отскочи. Отново я нападна, тя се плъзна встрани. Той стоеше нестабилно на краката си и едва не падна, но след като изкашля пълна храчка черна гадост, се обърна отново към нея, за да продължи.
Тя се приближи към него и той замахна. Острието мина по люспите ѝ, които внезапно покриха ръката ѝ, а тя удари нападателя си. Беше лош удар, но юмрукът ѝ потъна в меката плът и него все пак го заболя. Нещо черно започна да се простира по тениската му там, където тя бе разкъсала кожата му. Той загниваше отвътре.
Ралфи се метна напред, тя се помести и той пропусна. Спъна се и падна на колене. Закашля се. Изплю се. Отново се вдигна. Скочи към нея за пореден път. Сценката се повтори.
Беше свършено с него. За нейно разочарование, всичко приключи преди да е започнало.
Той се пребори да се изправи, а Амбър побягна напред и скочи. Силните мускули я вдигнаха във въздуха по-бързо, отколкото бе очаквала, скъсявайки дистанцията помежду им точно в момента, когато Ралфи се обръщаше към нея. Коляното ѝ се заби в гърдите му и двамата паднаха на земята, като Амбър се озова отгоре. Ножът издрънча в някакъв камък наблизо.
Под нея, очите на Ралфи бяха широко отворени и мигаха. Опитваше се да вдиша въздух през отворената си уста. Амбър клечеше отгоре му. Не, не отгоре му. Вътре в него. Тя стана и извади коляното си от дупката в гърдите му. Между тях се образува пътека от кръв, черна слуз и прогнили вътрешности — като лигави пътеки. Усещаше как всичко това попива в дънките ѝ.
Върна се в нормалния си вид, без да иска, и в този миг я връхлетя студената вълна на осъзнаване на онова, което бе сторила. Майло и Глен вече стояха до нея. Черната гадост преливаше от кожата на Ралфи, изтичаше през порите му. Отслабваше плътта му и я превръщаше в каша. Ръцете и краката му изгубиха форма, сякаш самите кости се бяха разложили. Гръдният му кош се разпадна от само себе си. Разнесе се страшна воня. Човешки останки и гниеща плът. После се вдлъбна и лицето му. След няколко мига от Ралфи Макгари бяха останали само напоените с черна слуз дрехи.