29
Стигнаха обратно в Мрачната стълба малко преди обед. Заведението беше празно, с изключение на Абигейл, която седеше на бара и размахваше крачета. Амбър бе мълчала през целия път. Но се беше преобула.
— Работата е свършена — каза Майло.
— Не съм се съмнявала нито за миг, — отвърна Абигейл. — Срещнахте ли някакви затруднения?
Майло не отговори веднага.
— Беше ги предупредила.
Абигейл се ококори.
— Аз ли?
— Вкара ни в капан.
Тя се изкикоти.
— Хванахте ме! Ясна съм ви като бял ден! Просто си помислих — ей, няма ли да е забавно Ралфи и Оси да вдигнат мерника на Майло Себастиян и другарчетата му преди той да се е усетил?
— Не си спомням да съм ти споменавал името си.
— Не си спомням да ми е било необходимо — Абигейл се усмихна. — Аз съм огромен почитател на работата ти. Надявам се, че това няма да развали приятелството ни все пак. Мисля, че всички ние можем да сме страхотни приятели. Нали?
Майло не обели и дума. Само се обърна и тръгна към стълбите. Глен се поколеба, после се поклони на Абигейл и го последва.
Само че Амбър си остана на мястото.
— Как беше фамилията му? — попита. — На Ралфи?
Абигейл фиксира очите си върху нея.
— Макгари. Защо? Искаш да знаеш имената на жертвите си ли?
Амбър изстина.
— Той не ми е… Само исках да знам…
— О, нямам задни мисли, като го казвам — щастливо рече Абигейл. — Ще бъдем ли приятелки, Амбър? Надявам се да бъдем. От това, което стигна до мен, не са ти останали много приятели.
— Какво… какво е стигнало до теб?
— О, миличка, знам цялата история. Знам всичко за тези твои лоши, ама лоши родители. Знам, че те издирват. Знам, че са стигнали на половината път към Толедо — точно там от всички възможни места, преди да започнат да се усещат, че някой ги е поизлъгал. Не се ползват с много популярност в места като това, с хора като нас, но си имат някои длъжници и такива, които се боят от тях. Идват за теб, Амбър.
— Ще им кажеш ли, че съм била тук?
— Няма да ми се наложи — тъжно отговори Абигейл. — Все някой ще го направи. Неизбежно е. Вече търсят колата ви. Черен Додж Чарджър. Това е кола, която лесно се запомня.
— Можеш ли да ми помогнеш?
Усмивката на Абигейл беше лукава.
— Как да ти помогна?
— Би ли могла… да ги спреш вместо мен?
— Имаш предвид… да ги убия? Искаш да убия родителите ти и техните приятели? Но… аз съм просто едно малко момиченце. Какво бих могла да сторя срещу такива големи страшни чудовища като тях?
— Не искам да ги убивам, не, само… искам…
— Боя се, че не работя в бизнеса с разправа с чудовища. Но ще ти направя една услуга. Когато ме попитат накъде си тръгнала, ще се престоря, че не знам.
Амбър се намръщи.
— Но ти не знаеш.
Отново същата усмивка.
— О, Амбър, аз знам всичко.
Амбър излезе от Мрачната стълба и намери Майло и Глен, които я чакаха отпред.
— Тя твърди, че родителите ми отново са по следите ни и дори знаят с каква кола сме.
Майло кимна.
— Очаквано. Хайде, тогава. Никакви отклонения повече.
— Значи — рече Глен, докато гризеше устните си, — тук се разделят пътищата ни, а?
Майло каза „Чао“ и тръгна към Чарджъра.
— Чао? — повтори Глен. — Чао? Това ли е всичко, което ще получа, след всичко, което преживяхме?
— Аха — отвърна Майло.
Глен се обърна към Амбър.
— Ами ако няма чао? Ако не се налагаше да си тръгна?
— Но се налага — отговори Амбър. — Вече не носиш Знака. Можеш да се прибираш вкъщи.
— Нямам дом — каза Глен. — Баща ми е мъртъв. Всички ме презират.
— Тогава изследвай Америка.
— Искам — рече той. — С вас.
— Глен…
— Изчакай сега аз да кажа, Амбър, става ли? Да, имаше моменти, когато сме кръстосвали шпагите, и тримата, но тъкмо това ни прави толкова добър екип. Всеки от нас допринася с нещо. Ти си мозъкът. Майло е мускулите. Аз? Аз съм сърцето.
— Не, не си.
— Тогава съм душата.
— Не си душата.
Той се намръщи.
— Какво съм тогава? Мога да съм всичко.
— Може да си апендиксът — намеси се Майло.
— Тогава ще съм апендиксът!
— Апендиксът е напълно ненужна част от дебелото черво.
— Карай! — извика Глен. — Ще съм носът! Ще съм носът на този екип! Обаче аз наистина допринасям за него, не можете да го отречете. Помогнах ви срещу Шанкс, нали?