Отвори им възрастна чернокожа жена, облечена в халат и пантофи с кръстче на шията.
Амбър се усмихна.
— Алтеа Бъкстън?
— Кои сте вие?
— Госпожо Бъкстън, казвам се…
— Какво искате?
— Надявахме се да…
— За какво е всичко това? Кой ви праща?
— Ъъ, никой не ни праща.
— Няма да ви поканя да влезете.
— Да, това ни устройва напълно — отвърна Амбър. — Всъщност търсим сина ви. Той някъде наблизо ли е?
— Моят син почина.
Амбър се намръщи.
— Този, когото търсим, е Грегъри Бъкстън.
— Знам как се казва синът ми — сопна им се Алтеа. — Един ми беше и си отиде — преди десетина години, ако не и повече. Сега го няма вече и толкоз. Не мога да ви помогна.
Тя се прибра вътре и решително затвори вратата, а звукът съвпадна точно с туптенето на сърцето на Амбър.
— Това е, значи — каза глухо тя. — Край. Мъртъв е. Нямам какво да предложа на Сияйния демон. Родителите ми ще продължат да ме гонят, докато не… докато не…
Майло се върна при колата.
— Не е мъртъв — каза той.
Амбър погледна нагоре.
— Какво? — затича след него. Глен ги последва. — Откъде знаеш, че не е мъртъв?
— Сияйния демон щеше да го знае — обясни Майло, докато се подпираше на капака. — Старата дама е изплашена.
— От нас?
Майло отново погледна към къщата.
— От някого.
Паркираха колата в задния двор на хотела, а Амбър взе айпада на Майло в стаята си и използва безжичната мрежа на хотела, за да влезе в чата на „В мрачните места“. Самата мисъл, че внезапно се беше сдобила с малко време за себе си, плюс интернет връзката, я изпълни с такова усещане за топлина, че буквално докара сълзи в очите ѝ. Отказа да плаче, обаче — да плаче за такава глупост като възможността да си чати онлайн щеше да омаловажи някак нещата, за които имаше да плаче наистина. А те бяха много. И то ужасяващи. Но пък нямаше против влагата в очите. Това не се броеше.
Прегледа участниците в разговора и сърцето ѝ подскочи, когато забеляза няколко имена, които познаваше. Това беше свят, който разбираше. Това беше общност, към която принадлежеше, място, където не беше чудовище. Не беше убиец.
Разтръска глава, сякаш самото движение щеше да е достатъчно да се отърси от спомените в главата си. Ралфи Макгари така или иначе щеше да умре. Глен се беше погрижил. Просто му помогна по пътя му, това е всичко. Беше убийство по милост. Беше редно да го направи. Не беше виновна за нищо. Не беше виновна за обстоятелствата, в които се беше намерила, нито за действията, които беше предприела. Дори не беше виновна за искрицата удоволствие, която изпита от убийството.
— Не бях аз — каза на глас. — Това не бях аз.
Потисна доводите, които се надигаха зад думите и вместо това се концентрира върху думите на екрана пред себе си.
Принцесата на мрака каза…
Привет, БРБ
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Охо, привет, страннице! Отдавна не си се появявала! Защо не отговори на 2та ми мейла?
Принцесата на мрака каза…
Бях адски заета, съжалявам. Семейни работи.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Проблеми?
Принцесата на мрака каза…
Може да се каже.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Нали затова идваме тук? Да избягаме от родителското тяло и тяхната откаченост. Ей, разбра ли, че са потвърдили състава за събитието? За първи път ВЪОБЩЕ!
Принцесата на мрака каза…
Съмнявам се, че ще мога да отида. Плановете се промениха.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Сериозно?
Да поговорим за това?
Принцесата на мрака каза…
Никой не може да ми помогне с това.
Леле, звучи драматично! Добре съм, обаче. Всичко е надолу с главата, но имам нови приятели. Нещо такова.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Онлайн или на живо?
Принцесата на мрака каза…
На живо. Знам, странно е.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
„Тре“ странно.
Принцесата на мрака каза…
Светът направо се преобърна. Не мога да пиша, имам си причини. Случват се доста страшни неща.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Май е луда работа.
Принцесата на мрака каза…