Така е. Не исках да те тревожа, това е.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Е, не се тревожех. Обаче сега ДА.
СитОПич каза…
Леле! Лори уби Страйкър! Какво ПО ДЯВОЛИТЕ?????
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Личен разговор, СитОПич.
(Между другото, внимание спойлери — да си чувал?)
СитОПич каза…
В обществен форум няма лични разговори.
Аз откъде да знам?
(В началото на разговора има предупреждение за спойлери!)
Принцесата на мрака каза…
Махай се, СитОПич.
СитОПич каза…
Много сте зле.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Звучиш ми странно, Принцесо. Притеснително странно.
Принцесата на мрака каза…
Съжалявам. Просто исках да вляза, да си поговорим, малко нормалност.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Помагам ли?
Принцесата на мрака каза…
Винаги помагаш…
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Иска ми се да съм с теб. Защо Австралия е толкова далеч? Как ми се ще да се метна на самолета за Флорида.
Принцесата на мрака каза…
Вече не съм във Флорида.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Пътуваш ли?
Принцесата на мрака каза…
Аха.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Къде?
Амбър се поколеба. Беше почти немислимо родителите ѝ да следят форума. Не знаеха, че си чати тук, не знаеха псевдонима ѝ… и все пак. И все пак я плашеха толкова много, че не смяташе да разчита на това.
Принцесата на мрака каза…
Не много далеч. По дяволите, трябва да тръгвам.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Аз ли казах нещо?
Принцесата на мрака каза…
Разбира се, че не. Но е късно. Трябва да спя. Утре трябва да ставам рано.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Пази се, чу ли? И влизай по-редовно. Сега ме притесни!
Принцесата на мрака каза…
Съжалявам! Ще говорим после.
Бонбонената ръка на Балтазар каза…
Мир.
Амбър излезе, изключи айпада и го остави да тупне на леглото. Малко по малко я ограбваха и от последното подобие на нормалност, отнемаха ѝ последната връзка със стария ѝ живот. Вече дори не знаеше коя е. Всичко, върху което бе изградена личността ѝ, се оказа лъжа, и колкото повече размишляваше над това, толкова повече тя се разпадаше на парчета.
Ако не бе обичната дъщеря и ако не беше единственото дете, коя беше тогава? Преди десет дни Амбър Ламонт беше добър човек. А сега беше някой, който бе отхапал нечий пръст. Сега беше някой с чифт дънки, напоени в черната кръв на човека, чийто гръден кош бе смачкала.
Сега не знаеше коя е.
31
Когато Амбър слезе долу за вечеря, ѝ бяха определили място на голяма дълга маса, до Глен и срещу Майло. Още една гостенка се присъедини към тях — привлекателна тъмнокоса жена след трийсетте.
— Компания! — каза жената с явно задоволство. — От цяла вечност не съм имала компания за вечерята! Дълго ли ще останете?
— Вероятно не — отговори Амбър. — На семейно пътуване сме. Това е братовчед ми Глен, татко ми — Майло, а аз съм Амбър.
— Много ми е приятно да се запознаем — каза жената. — Аз съм Вероника. Отдавна ли сте на път?
— От няколко дни — отвърна Майло. — Ами вие?
Вероника им се усмихна. Беше красива усмивка.
— Аз всъщност живея тук. Не в хотела, в Каскейд Фолс. Е, поне живеех. Мислех си, че съм си купила къща, но се провали в последния момент, а вече бях продала старата, така че ето ме тук — бездомница. Вярно, в чудесен хотел, но все пак… бездомница.
— Защо искате да се преместите? — попита Амбър. — Мястото е толкова хубаво.
— Така е — отвърна Вероника, — наистина. И ще ми липсва, но понякога просто трябва — тя раздвижи леко пръсти — да си тръгнеш.
— Забелязах няколко закрити магазина — каза Майло. — Има ли нещо общо с това?
Вероника вдигна рамене.
— Може би. Неколцина от приятелите ми се преместиха наскоро, а други се канят да го направят… Но няма конкретна причина, мисля. Все пак е чудесно място за живот. Ние просто… не знам. Иска ни се нещо ново. Та откъде сте вие?