— От Джорджия — отговори Майло. — Със съпругата ми се разделихме и това пътешествие е време за двама ни — баща и дъщеря.
— Баща, дъщеря и племенник — бързо добави Глен.
— Колко хубаво — каза Вероника. — И съпругата ви нямаше нищо против Амбър да пропуска училище по този начин?
Майло се поколеба може би само миг повече и Амбър веднага се включи в разговора.
— Като казва, че са се разделили, татко има предвид, че мама си отиде миналата година. Сега посещаваме всички нейни любими места — нашият начин да се сбогуваме с нея.
— О, не — възкликна Вероника. — О, много съжалявам.
— Няма нищо — каза Майло, стрелвайки Амбър с поглед.
— Аз съм от Ирландия — обади се Глен.
Вероника кимна и се усмихна, но нищо не каза по въпроса.
Глен изглеждаше озадачен. Отново понечи да отвори уста — вероятно, за да повтори казаното с надеждата за друг вид реакция, когато се отвори вратата и влезе един мъж. Висок, удивително висок, с широки рамене и тесен ханш, подчертани от сивото, вталено палто, с което бе облечен — тясно в кръста, падащо свободно надолу. Панталоните му бяха черни, краката му — дълги, ръцете — дълги, дори пръстите бяха дълги. Беше хубав мъж — цветът на кожата му подсказваше за човек, който прекарва много време на закрито, а черната му коса беше зализана назад в подсилен V-образен перчем. Имаше дълъг нос, скули като остриета и блестящи, тъмни очи под гъсти вежди.
— Госпожице Картрайт — поздрави той с усмивка. Акцентът му беше чуждестранен и непознат на Амбър. — Както винаги е удоволствие да ви видя. А и най-новите ни гости — най-искрени извинения за това, че не успях да присъствам, за да ви поздравя при пристигането ви. Казвам се Йохан Варга, собственик съм на този хотел. Вярвам, че сте прекарали приятно времето си тук досега?
— Така е — отговори Майло. — Благодаря ви.
— Отдавна ли сте на път? — попита Варга.
— Не особено — започна Майло, като звучеше наистина дружелюбен. — Тук сме само от няколко часа, но дори и така можем да видим, че градче като Каскейд Фолс подмладява хората — и телом, и духом.
— Нали? — потвърди Варга. — Много спокойно е нашето местенце. Всички сме много горди и то с основание.
— Би трябвало — отвърна Майло с усмивка.
Варга кимна с благодарност.
— Ах, извинете, имам своите задачи. Надявам се да си поговоря отново с всички вас. А засега ще ви пожелая лека нощ.
Амбър се включи в хора от любезни отговори, след което Варга си тръгна, затваряйки вратата след себе си.
— Чудесен човек — каза Вероника. — Прави много за този град. Нямаше да е това, което е днес без него, а никога не иска нищо в замяна. Понякога се чудя какво ли е да бъдеш толкова всеотдаен…
— Аз обичам да се занимавам с благотворителност — заяви Глен.
Вероника отмести поглед от Майло и се усмихна, сякаш ѝ беше интересно.
— Каква благотворителност?
Глен вдигна рамене.
— Различно. Най-вече работя доброволно към приюти за бездомни и за животни. Изследвания за рак. Ей такива неща.
— Няма ли една определена кауза, която да ти е на сърце?
Глен се намести по-удобно.
— Е, така де, да, има. Основната, най-основната кауза, за която работя, са нефтените разливи. Нали се сещате, онези хора с водоустойчиви дрехи чистят чайките и дивите животни? Ето това съм аз. Винаги съм обичал дивата природа и в Дъблин живея близо до морето, което е супер удобно.
— Много нефтени разливи ли има в Дъблин?
— Ъ, ами, всъщност не. Но винаги съм на линия, когато заседне някой кит на брега или там нещо такова.
— О? И какво се прави, когато се случи подобно нещо?
— Ами, аз… избутвам го обратно в морето.
Вероника кимна и го изчака да каже още нещо. Когато стана ясно, че няма какво да добави, тя се обърна към Майло, а Глен се намръщи и потъна малко повече в стола си.
След вечеря Амбър си взе душ в банята в дъното на коридора, където беше стаята ѝ. Беше доста странно и макар като цяло да предпочиташе хотели със собствени бани, все пак беше по-добре от някои от мотелите, в които им се беше налагало да отсядат.
Тя се подсуши, облече си пижамата и направи вързопче от дрехите си, като постави обувките най-отгоре. Килимът беше мек под босите ѝ крака, докато вървеше към стаята си. Когато зави край ъгъла, чу гласове и забеляза Майло и Вероника, които се насочваха към стаята на Майло. Забелязаха я и спряха. Тя примигна.