— Млъкни — кротко нареди Майло. — Аз ще вляза и ще претърся нещата ѝ. Все трябва да има някоя картичка или писмо, или тефтерче с адреси, нещо.
— А ние какво ще правим? — попита Глен.
— Ще следим нея — отвърна Амбър. — Ще се уверим, че няма да се прибере по-рано. Ако го направи, ще я забавим.
— Как?
— Нали каза, че по-възрастните жени те намират за неустоим?
Глен пребледня.
— Искаш… да я съблазня?
Амбър вдигна рамене.
— Само ако се наложи.
Спряха на няколко преки от къщата на Алтеа Бъкстън и тръгнаха пеш. При третото прекосяване на улицата ѝ, видяха, че излиза. Майло изчезна зад къщата, а Амбър и Глен я последваха на петминутната разходка до църквата.
Точно преди да пристъпи прага ѝ, Амбър се зачуди дали няма да избухне в пламъци в мига, в който докосне пода.
За щастие, не пламна.
Избраха си местенце на реда близо до изхода, откъдето можеха да държат Алтеа под око. Амбър се опита да си припомни кога последно беше влизала в църква. Дали изобщо някога беше влизала? Родителите ѝ не се занимаваха с това — каква изненада! — а училището ѝ беше с доста светски уклон. Може би беше виждала как изглеждат църквите отвътре по филмите и по телевизията. Погледна към статуята на Христос на кръста, отбелязвайки си, че трябва много да е тренирал за такива плочки на корема, и за пръв път се сети за молитва.
Бог ли беше отговорът? До скоро никога не ѝ се беше налагало да мисли за това, но принудена да застане лице в лице с ярката реалност на демони и дяволи — трябваше само да се погледне в огледалото, така че може би това беше моментът да започне да се моли.
Дали щеше да помогне да застане на колене и да се моли? За миг се замисли дали да не се помоли за родителите си, да се осъзнаят, да се оправят от тази лудост, която ги беше обхванала. После почти толкова бързо се отказа от хрумването си. По същия начин можеше да си пожелае щастливо детство, в което не я игнорираха.
— Не ми е добре — прошепна Глен. — Май имам вътрешни наранявания.
Дали някой свещеник нямаше да успее да я освободи от греховете ѝ? Амбър се зачуди какво ли би казал за рогата ѝ. Ако влезеше в изповедалнята и му кажеше истината, цялата истина, и се разкриеше в цялата си червенокожа прелест, каква ли щеше да е реакцията му? Дали щеше да разклати вярата му, да я отслаби, или обратното? Дали щеше да има отговор за нея, или пък щеше да я изгони от това свято място, проклинайки съществуването ѝ, проклинайки нея пред очите на своя Бог?
Дали вече не беше прокълната в очите на неговия Бог?
Христос я гледаше отгоре, целият мускули и мижава препаска, но не издаваше нищо. Хитрец е този Христос.
— Приятели — започна свещеникът. Беше млад и дори от мястото си, Амбър виждаше торбичките под очите му като тъмни кръгове. Имаше нужда от сън. Можеше да му съчувства.
— Днешният ден ни носи тревожни времена — продължи той. — Включваме новините и виждаме как цивилизацията се срива навсякъде по света. Войни, престъпления, тероризъм, ненавист. Бедност. Неправда. Накъдето и да погледнем — предупредителните знаци на злото. То завзема всичко. Пуска корени. Но, ще попитате вие, защо трябва да пускаме новините, за да видим доказателства за това? Защо трябва да отворим вестника или да влезем в интернет? Семената на злото не са ли пуснали вече корените си тук, в самия ни град?
Вълна от шепот сред вярващите, а Амбър се поизправи малко повече.
— Бог е на моя страна — каза свещеникът. — Той е моят пастир. Той ме води. Той ме пази. Но дори и така, аз се боя. Започвам да се съмнявам. Не в Бог, обаче. Той е все тъй силен, както винаги е бил. Не, приятели. Съмнявам се в себе си. Защото плътта ми е слаба. Сърцето ми е слабо. Преди две седмици погребахме нашия добър приятел отец Тейлър и ето изведнъж се оказах тук горе съвсем сам. Осъзнавам, че ми липсва неговото успокояващо присъствие. Липсват ми думите му, съветите му. И преди всичко ми липсва неговата смелост.
Свещеникът погледна за кратко настрани и Амбър за пръв път забеляза голямата снимка, окачена на статив. От нея гледаше усмихнат, белокос старец.
— Той знаеше, разбирате ли — продължи свещеникът. — Той го чувстваше. И го отричаше. А сега е твърде късно.
— Човекът на снимката — прошепна Амбър на Глен.
— Какво за него?
— Видях го — отвърна Амбър. — Видях го снощи пред хотела.
И тогава някой запя. С нисък, тих глас.