Тишината полека завладяваше църквата.
Амбър вече го виждаше — мъжа, който пееше. Седеше с наведена глава.
Хората от двете му страни започнаха да се отдръпват.
Той продължаваше да пее. Тогава към него се включи и женски глас.
Поде и трети глас, следван от още отдръпващи се хора и усилващо се пеене.
Още един човек се включи в песента и пееше с наведена глава, после пети и шести, и хората вече се изправяха, бутането им прерасна в изблъскване, докато се опитваха да се отдалечат възможно най-много от пеещите, а паниката растеше заедно с надигащите се гласове; седми и осми се включиха в хора, свещеникът се дръпна назад с изражение на ужас, а хората вече плачеха и тичаха към изхода.
Амбър забеляза как някой избута Алтеа изотзад и как тя падна на колене. Амбър скочи от пейката, промуши се през надигащата се тълпа и едва самата тя не падна под напора. Но успя, сграбчи Алтеа за ръката и я издърпа, сега Глен беше отпред, разчиствайки пътя към вратата.
Амбър надникна зад рамо, видя как десетима или дванадесет ду̀ши се изправят, но все така с наведени глави, и продължават да пеят.
И тъкмо когато Алтеа припадна и цялата ѝ тежест се стовари в ръцете на Амбър, те изскочиха на слънце.
34
Закрепили я помежду си, двамата с Глен наполовина ходеха, наполовина носеха Алтеа нагоре по хълма и обратно към дома ѝ.
Тя, въпреки скромния си ръст, беше тежка жена и придвижването ставаше бавно и трудно. Алтеа на два пъти се свести, започваше да мърмори нещо, после отново припадаше, а кръстчето на верижката около врата ѝ се лашкаше под брадичката. Стигнаха до къщата, Амбър почука, като викаше Майло по име. Миг по-късно, вратата се отвори и той ги пусна вътре. Докато се качваха нагоре по стълбите, му обясниха какво беше станало, след което внимателно положиха Алтеа в леглото. Мърморенето спря рязко и тя заспа дълбоко.
Майло и Глен си размениха погледи, после излязоха от стаята. Амбър се намръщи, докато не осъзна, че очакват от нея да се погрижи да я съблече.
Десет минути по-късно слезе при тях в дневната.
— Следващия път, когато трябва да се приготви някой стар човек за лягане — каза тя, — ще го направи някой от вас.
Дневната беше скромна, с нисък полилей и тапети, които едва ли са били на мода, дори когато са били правени. Върху килима имаше черги, а завесите бяха тежки и стари. До студената камина се гушеха диван и фотьойл, който гледаше към телевизор — толкова грамаден, че сигурно щеше да размаже жената, ако паднеше върху ѝ. До прозореца имаше малка, кръгла масичка с покривчица. Снимки в рамки стояха като войници на парад. Над камината имаше картина на Иисус.
— Ходил съм на църква — казваше Глен, докато заставаше пред прозореца, надничайки иззад щорите. — Такова нещо не би трябвало да се случва. Беше зловещо. Беше повече от зловещо. Беше… много зловещо.
Майло разлистваше някакво тефтерче с адреси, но спря и продължително изгледа Амбър.
— Мислиш ли, че има нещо общо с онова, което си видяла снощи?
— Вероятно — отговори тя. — Свещеникът говореше за това как семената на злото вече са покълнали тук. Почти съм убедена, че това бяха някои от семената, за които говореше. Ти откри ли нещо?
— Още не — отвърна Майло. — Но може би Алтеа ще е по-сговорчива след тази случка.
— Но вероятно ще има нужда някой от нас да е до нея, когато се събуди — обади се Глен. — Само, за да сме сигурни, че няма да изтрещи. Аз ще поема първата смяна.
— Чакай — спря го Амбър. — Мислиш, че ще се почувства много сигурна, когато се събуди и види някакъв странен ирландец в спалнята си?
Глен се намръщи.
— Че какво лошо има?
Амбър не си направи труда да му отговори. Просто се качи отново горе. Седна в едно кресло и се загледа в спящата Алтеа. След няколко минути затвори очи. Само за миг. Само, за да си отпочине.
Когато се събуди, светлината вече имаше червени отблясъци, като капчици кръв във вана с вода. Тя се прозя и се изправи на стола. Замръзна насред прозявката си. Леглото беше празно.