— Има малък хамбар точно преди моста — каза Алтеа. — Празен е и винаги отключен.
— Това е, значи — кимна Майло. — Ще скрия колата и ще се върна веднага, щом мога. Не отваряйте на никого. Вампирите не могат да пристъпват в чужда собственост, ако не са поканени, прав ли съм, Алтеа?
— Да, така е, Майло.
Майло се обърна към Глен.
— Ами ти? Мога ли да ти имам доверие да не свършиш някоя глупост?
— Аз съм създание на нощта — прошепна Глен.
— Май ще трябва да свърши работа — рече Майло и излезе забързано.
Амбър заключи вратата.
Щом стегнаха багажа на Алтеа и го приготвиха в коридора, Амбър я заведе горе, за да си почине. Когато жената захърка леко, се върна долу и откри Глен да стои до прозореца и да гледа навън.
— Пак ли ги видя? — попита тя. — Глен? Глен.
Той се обърна изненадан.
— Какво? Извинявай, какво каза?
— Родителите ми — каза тя. — Пак ли ги видя?
— О — отвърна той. — Не. Не съм ги виждал.
Тя кимна и застана до него. Погледът му отново се зарея към града от другата страна на прозореца. Изглеждаше уморен. Изхабен. Първо Знака на смъртта, а сега това… Независимо от факта, че я вбесяваше, не можеше да не го съжалява.
— Ето — обади се той. — Чу ли?
Тя потисна тревогата си за това, че родителите ѝ бяха тук, натика ги дълбоко в тъмна, тъмна дупка и се престори, че се заслушва внимателно.
— Ъ, не. Не мисля. Да чуя какво?
Той се намръщи.
— Нищо. Остави.
— Как се чувстваш? — нежно попита тя.
Той не я погледна.
— Чувстването е нещо, достъпно само за живите.
— Ами? — рече Амбър и го перна по рамото. — А това почувства ли го?
— Ауч! — той потърка ръката си. — Как може да удряш толкова силно с тези дребни ръчички? Боже!
Тя му се ухили.
— Не бъди толкова мелодраматичен.
— Мисля, че ми се полага да съм така, всъщност — отвърна той сърдито. — Ухапаният съм аз. Аз съм човекът със следи от вампир по кожата си.
— По кожата, викаш? — подкачи го тя.
Той отново се загледа през прозореца.
— Не знаеш какво им е на хората като мен.
— На кои — на ирландците ли?
— На прокълнатите. На обречените. На тези, които носят целувката на вампира по устните си.
— Вампирът те е целунал?
— Това е метафора.
— Ами.
Очите му отново се окръглиха.
— Ето пак!
Амбър се намръщи.
— Какво пак?
— Шепот — каза той. — Или… не шепот, а зов. Но е… тих. Сигурна ли си, че не го чуваш?
— Доста сигурна. Откъде идва?
— Отвън — отговори той и прехапа устни. — Амбър, ще ми обещаеш ли нещо?
— Зависи…
— Нали… няма да ме оставиш да умра сам?
Той я погледна и цялата болка, която някога бе изпитвал, се намираше точно там — в очите му.
— Няма да умреш — каза тя. — Ухапан си. Това значи, че вампирът се е хранил от теб. Не си преобразен.
— Знам, знам това, но… ти няма да ме оставиш да умра сам, нали? Нали сме приятели?
— Да. Предполагам. Нещо такова.
— Е, дори нещо-като-приятелите не се оставят да умират сами, нали?
Тя въздъхна и го хвана за ръката.
— Не, не се оставят. Всичко ще бъде наред с теб, Глен. Ще изчакаме до сутринта, после ще си тръгнем. Проста работа.
— Да — отвърна Глен. — Да. Съжалявам. Никога не съм имал кой знае какво семейство, с изключение на татко. Беше като мен, разбираш ли? Чувствителен. Мама все го критикуваше за това. Направо му се подиграваше. После той си загуби работата и тя направо вече не спираше да го мъмри.
— Как умря? — попита меко Амбър.
Глен се поколеба.
— Сам — отвърна накрая.
— Имаш ли братя или сестри?
— Брат. Голям тъпак.
— И аз съм имала брат — каза Амбър. — Много, много отдавна. И сестра. Не ги познавам. Винаги съм искала да имам брат, когато растях. Брат, който да натупа всеки, който ми се присмива и ме нарича с обидни имена.
— Брат ми беше този, който ми се смееше — рече Глен. — Той ме засипваше с разни обиди.
— Не мисля, че моят брат щеше да е такъв — отвърна Амбър. — Мисля, че щеше да е добър. Защо не се върнеш в Ирландия? При майка ти?
Той се усмихна тъжно.
— Тя не ме иска. И май никога не ме е искала. Не бях най-щастливото дете и просто, как да го кажа… преструвах се, че съм? Много я дразнех. А ти беше ли щастлива като малка?
— Мислех, че съм — отвърна Амбър. — Така де, знаех, че родителите ми са различни. Не ме държаха за ръка, не си играеха с мен… Смятах, че е заради нещо, което съм направила или нещо, което правех неправилно. Затова се опитвах да бъда повече като другите деца, но и това не свърши работа, опитах се да се държа повече като родителите ми, но и това нямаше ефект… Едва сега се обръщам назад и осъзнавам, че те просто не са забелязвали. Всичките ми дребни усилия да ги удовлетворя или да ги накарам да се гордеят, всяка промяна на поведението ми, за да ги накарам да реагират, те просто… не са ги забелязвали. Понеже не ги е било грижа.