— Значи и двамата сме били тъжни деца — каза Глен.
— Предполагам. Колкото повече ги мисля тези неща, толкова по-ясно ми става какъв живот съм имала.
— Страшничко, а?
— Така е.
Размениха си усмивки, тя го стисна за ръката и понечи да го пусне, но той се задържа за нея. Очите му намериха нейните, смекчиха се и той се приведе напред.
— Кълна се в Господ — рече тя, — да не си посмял да ме целунеш.
Той загуби кураж. Мина един миг, след което той гушна ръката ѝ и я пусна.
Мина още миг.
— Това беше супер странно — обади се Амбър.
— Тъкмо и аз това щях да кажа.
— Беше странно и притеснително.
Той кимна.
— Беше лош ход, вярно си е.
— Сериозно ли щеше да ме целунеш?
— Очевидно.
— Очите ти станаха странни.
— Чувал съм, че така става.
— Мислех си, че ме харесваш, само когато съм в демонски вид.
— Наистина ли смяташ, че съм толкова плитък?
— Да.
— Може и да си права — отвърна Глен. — Но не мислиш ли, че е вероятно да съм израснал като личност през последните няколко дни? След всичките ми близки срещи със смъртта и така нататък?
— Може — отвърна тя.
— Мисля, че е така — продължи той. — Вероятно осъзнавам, че когато става дума за красота — онова, което има значение, е отвътре. Или пък красотата е онова, което очите ми, сещаш се, съзират отвъд видимото? Мисля, че съм направил голяма крачка в отсяването кое е готино и кое не. Това е значим момент за мен. Но не съм искал да правя нещата между нас странни. Просто смятам, че наистина си невероятна и реших, че споделяме някакъв момент и се обърках. Съжалявам.
— Виж, Глен, искам да знаеш…
— И аз ценя приятелството ти.
— … че не ме привличаш по никакъв възможен начин.
Той примига.
— Моля?
Тя присви очи.
— Трябваше да кажа това, което ти каза, за приятелството, което ценя и тем подобни. По дяволите. Може ли да се върна назад и да си сменя отговора?
— Не мислиш, че съм сладък?
— Мисля, че си прилично симпатичен, да. Но това не означава, че ме привличаш.
— Защо не?
— Ами просто така.
— Сигурна ли си, че това е логично?
Тя го потупа по рамото.
— Ще ида да видя Алтеа. Може да е готова да поговори с мен за сина си вече. Като се върна, се надявам да се престорим, че нищо не е станало.
— Аха — отвърна той. — Хубаво.
Тя се качи горе, но се чувстваше странно.
Алтеа седеше на леглото си.
— Майло върна ли се вече? — попита тя.
— Не. Но не се тревожи за него — каза Амбър. — Майло може да се грижи за себе си. Ти как си?
Алтеа се усмихна.
— Аз съм стара и се нуждая от много почивка, но иначе съм си добре, както винаги. Или така предпочитам да мисля — тя се засмя. — Старостта има склонност да те връхлита, тъкмо когато не гледаш. Много е подла — облегна се назад с ръце върху корема си. — Искаше да разбереш нещо за Грегъри, нали така?
— Да — отвърна Амбър. — Ако ми кажеш. Той е още жив, нали?
Алтеа се усмихна тъжно.
— Доколкото знам. Не знам къде е, но може би има как да ти помогна да го откриеш. Колко знаеш?
— Знаем, че е сключил сделка с Дявола.
— Мнозина биха се затруднили да произнесат тези думи, но мисля, че ти си видяла повече от истината в живота, отколкото би искала. Права ли съм?
— Май да.
— Така си и помислих — каза Алтеа. — Грегъри… Така. Разбирам защо е направил, каквото направи, но това не значи, че е редно. Не и в очите на Бог.
— Защо го е направил?
— О, не беше от алчност или похот, или желание за власт, ако мислиш, че е това. Синът ми не е идеален, но е добър човек. Разбираш ли, всичко стана заради внука ми. Грегъри сключи сделката от любов. А любовта е оръжието на Бог. Точно затова се моля всяка вечер той да намери пътя си обратно към Бог и се моля Бог да пожелае да го приеме. Ще добавя и теб към молитвите си, ако искаш.
— Благодаря ти — отвърна Амбър, странно затрогната. — Би било хубаво някой да се моли за мен. Как се казва внукът ти?
— Джейкъб — каза Алтеа. — Беше болен от рак от съвсем малък. Докато навърши десет, болничното легло беше неговият дом. Целият беше набоден с маркучи — навън и навътре, имаше нужда от помощ, за да диша, после започна да не вижда… Науката не му помогна. Направи всичко възможно, но не свърши работа. Молех се, всеки ден се молех, но изглежда плановете на Бог бяха да убие това момченце и да вземе душата му на небето. Хубав план, като цяло, макар никак да не разбирах защо Бог го подлага на такива болки. Наистина не виждах смисъла от това да мъчиш дете, което не е сторило нищо на никого. Ако Бог е имал нуждата да измъчи някого, защо да не бяха хората, които с всички сили се борят да стигнат до небесата, поне малко? Да ги накара да пострадат малко, за да си заслужат мястото в отвъдното? Но да напълниш телцето на това малко дете с всички тези тумори, е… Това ми се струваше просто жестоко.