Заобиколи я, като се криеше в сенките, след което пресече улицата и приклекна зад някакви храсти. Почака, за да се увери, че никой не я е видял, после надникна към отсрещната страна, към вратата, която зееше отворена, като гладна паст.
Беше се случило нещо ужасно.
Тя прехапа устна и усети острите си зъби. Ако вътре имаше вампири, тя носеше разпятието. Ако вътре бяха родителите ѝ, то нямаше да свърши никаква работа и тя щеше да върви директно към смъртта си.
Но нямаше избор. Глен беше в къщата, просто беше сигурна в това, и нямаше да го остави — не и ако имаше начин да го спаси.
Тя отново прекоси улицата на бегом, приведена ниско, като се изправи чак, когато приближи вратата. В последния момент си върна нормалния облик — ако беше в грешка и всичко беше наред, не искаше да докара инфаркт на собственика на къщата.
Амбър изкачи двете малки стъпала, отвори вратата до край и влезе вътре, като държеше разпятието пред себе си.
Коридорът беше дълъг и тесен, а в края му имаше врата с голямо матирано стъкло. От лявата страна се влизаше в добре поддържана, но необитаема дневна. От дясната подреден кабинет с много книжни лавици. Мина покрай масичка, на която имаше телефон от онези, които беше виждала само на снимка — с шайба. После спалня отляво, баня отдясно.
Къщата беше тиха и добре осветена. Зад матовото стъкло пред нея не се движеха сенки.
Амбър спря и се заслуша. Преброи до десет и след като все така не чу нищо, завъртя топката и бутна вратата. Тя леко се отвори и откри втора дневна, в която очевидно присъстваха следи от живот. Телевизорът в ъгъла, цепениците до камината, пръснатите по мебелите списания и книги — това беше помещението, в което собственикът на къщата прекарваше по-голяма част от времето си.
Беше прекарал тук и последните си мигове.
Тялото му лежеше рухнало до стария диван, а главата му беше завъртяна в обратната посока. Смъртта му изглежда бе бърза — или поне така изглеждаше. Дребно милосърдие. Амбър се чудеше дали щеше да остане поне някой в този град, който да клюкарства за случилото се, след тази вечер.
Дневната беше свързана с кухнята. Амбър безшумно прекоси застлания с килим под. Стигна до вратата, надникна вътре и тежък товар падна от раменете ѝ. Глен лежеше на масата с разперени ръце и крака, а очите му бяха отворени и мигаха. Дузини малки прободни рани бяха нашарили тялото му в идеални комплекти от по две дупки, а от раните изтичаха последните останали капки кръв. Кожата му беше почти бяла. Изглеждаше изпразнен. На косъм от смъртта.
Очите му се спряха на нея. Отвори уста, за да се обади, но се чу само слаба въздишка. Помръдна с пръст — само това му се удаде.
Вампирката влезе в кухнята от мокрото помещение в другия край. Беше на средна възраст и толкова бледа, колкото Глен. Усмихна се на Амбър, разкривайки острите си зъби.
Амбър се върна назад, излизайки от кухнята. Сега вратите, които свързваха дневната с двете спални, бяха отворени. Вампирите стояха там и я наблюдаваха гладно.
Тя се заизмъква към вратата с матираното стъкло. Те тръгнаха след нея. Осмина. Тя вдигна разпятието. По лицата на вампирите се изписаха изражения на физическа болка. Единият дори отскочи като опарен. Всички съскаха ядно.
Жената на средна възраст беше най-смела. С всяка нейна стъпка Амбър се отдръпваше назад. Очите на жената бяха удивителни. Пламтяха. Амбър не можеше да откъсне очи.
— Махни кръста — каза жената.
Гласът ѝ се стопи в главата на Амбър. Думите пееха. Достигаха до всяко кътче от съзнанието ѝ и носеха приятна, успокояваща топлина.
Ръката на Амбър се снижи.
— Махни го — продължи жената. — Нищо няма да ти сторим.
Амбър искаше. Много искаше да го направи. Не ѝ харесваше да държи разпятието така. Не искаше да нарани чувствата на жената. Но другите вампири — тях не ги харесваше. Плашеха я. Особено начинът, по който се приближаваха все повече с широки усмивки. Само след мигове, единият от тях щеше да е достатъчно близо, за да свали ръката ѝ или дори съвсем да избие разпятието от нея.
Толкова ли ще е лошо? Може би не. Може би трябва да им позволи да го направят.
Пламтящите очи на жената се отклониха за кратко към снижаващото се разпятие и Амбър отново можеше да мисли ясно.
Тя оголи зъби, които се удължиха и изостриха, кожата ѝ почервеня, мускулите се наляха, краката се удължиха, рогата пораснаха и сега вече вампирите започнаха да отстъпват, с широко отворени очи, насочени към нея — красива, ужасяваща и ръмжаща.
Жената на средна възраст зяпна.
— Какво си ти?
Амбър само изръмжа и с крачка назад се озова в коридора. Свободната ѝ ръка се обви около топката на вратата и тя бавно я затвори.